Ива Шкодрева: Липсата на интерес към биатлона ме насочи към волейбола

Ива Шкодрева-Карагьозова е първата българска биатлонистка, която спечели златен медал от европейско първенство. Това стана преди 9 години на 15-километровата дистанция в Закопане (Пол). 37-годишната Ива има зад гърба си доста сериозни успехи в тази сфера. На два пъти тя заема четвърто място на олимпийски игри. Това става през 1992-ра в Албервил, когато щафетата ни, която по това време е от три биатлонистки, остава на косъм от бронзовите медали. Шкодрева изживява същото чувство 10 години по-късно в Солт Лейк Сити, когато отново е четвърта.

Сега намираме Ива Шкодрева-Карагьозова в съвсем нова светлина. Тя е окачила ските на стената, а в последните две години държи волейболна топка в ръцете си. В момента една от големите ни биатлонистки е треньор по волейбол на деца в Самоков.

- Здравейте, госпожо Шкодрева. Намираме ви в зала "Арена" Самоков на световните квалификации. Нека припомним за по-младите, че всъщност сте европейска шампионка, но в далеч по-различен спорт - биатлона. Колко време бяхте на ските?
- От двегодишна стъпих на ските и се чувствах много добре. И така до 33-годишната си възраст. Животът ми се стече така, че сега вече 6 години стъпвам по една по-различна настилка. В момента и с това се занимавам, тренирам деца във волейболната зала.

- Как се случи така, че европейски шампион по биатлон влезе в залата?
- Много странно наистина, и за мен е необяснимо, но така се случи. Родих второто си дете, след като се отказах от ските. Две години бях в София, а след това дойдохме в Самоков, където вече сме от две години. Когато дойдохме насам, се надявах, че ще започна да работя като треньор в биатлона с деца и подрастващи, но нямаше никакъв интерес към мен от страна на клуб или пък деятели по биатлон в Самоков.

Въпреки че дори миналата година нямаше достатъчно треньори. Оказа се, че останаха само с един. Въпреки това до този момент нямам никаква покана или пък дори желание за разговор. Отстрани чувам дори, че аз не искам, че съм се целила по-високо и т.н. Но това го казват хора, които до този момент лично с мен не са разговаряли, а дори и не са ме поканили на такъв разговор.

Съвсем случайно, пък и може би защото съпругът ми е волейболист, получих предложение: "Тук е такова положението, че нямаме треньор и ако никой не започне, ще закрием клуба. Искаш ли да дойдеш при нас?" И аз се съгласих, най-вече защото е свързано със спорта и искам да остана в тази сфера. Започнах да събирам деца по училищата и така вече година и половина.

- Колко деца тренирате в момента в клуба?
- 60, но трудно бих могла да направя цял отбор, защото са в различни възрасти. Още сме съвсем прохождащи, но започна вече да се разчува. Имам деца от 4-ти до 11-и клас. Първо се записаха по-големите, а след това и по-малките дойдоха в залата.

- Къде тренирате?
- Подготвяме се най-вече във физическите салони по училищата. Зала "Арена Самоков" пък ни предостави възможността да тренираме два пъти седмично за час и половина. Знаете, че в Самоков баскетболът е много добре развит. Дълги години са създали една много добра организация. Работят много добри специалисти и съответно имат и успехи. Засега само с един треньор във волейбола не бихме могли да просперираме толкова, но за в бъдеще ще видим.

- Как се чувствате в залата сред децата?
- В началото ми беше малко странно и напрегнато, но вече съм доста по-уверена в себе си и ми доставя огромно удоволствие.

- Каква би била емоцията, ако един ден някой от Вашите възпитаници стане европейски шампион, но по волейбол?
- О-о-о, със сигурност ще съм на седмото небе. Но засега мечтите ми не се простират чак дотам. (Смее се.)

- Каква е вашата мечта в момента?
- Много ми е трудно да мечтая в такива тежки времена, каквито са в България в момента. Особено за семейство с две деца.

- Бихте ли се върнали отново в планината?
- Разбира се, в крайна сметка аз там се чувствам много по-силна и уверена. От 7-и клас бях в националния отбор и имам опит, който съм натрупала за 16-17 години - участията ми на международни състезания, като световни купи и т.н. Била съм на три олимпиади. Смятам, че това е един добър опит, който трябва да се предаде. Не мисля, че съм перфектен треньор, и съм сигурна, че има период на адаптация, тъй като едно е да си състезател, а съвсем различно е да си педагог и треньор. Въпреки всичко мисля, че там ще се чувствам много по-добре.

- Споменахте, че имате две деца. Към кой спорт бихте ги насочили - ските или волейбола?
- По-скоро бих ги насочила към волейбола. Просто смятам, че биатлонът е много тежък спорт и доста загубихме от позициите си. Нивото на този спорт в България падна страшно много и мисля, че много трудно ще изплува.

- През тази зима федерацията по ски започна инициатива да привлече децата отново в планината...
- Като гледам в Самоков как стоят нещата, защото ние в България нямаме много ски центрове, просто ските са тотално сринати. Тази година в биатлона кандидатства само едно дете за прием в спортното училище. Докато преди години там бяха тълпи от деца. Във волейбола има доста повече желаещи, защото топката привлича много повече децата, отколкото ските и мръзненето в студа. Имайки предвид и сегашното поколение, което живее по друг начин, децата са доста по-некалени.

Със сигурност и родителите се опасяват, че може и да изстинат и т.н. Имайки предвид всички тези фактори, организациите трябва повече да популяризират спорта, да говорят, да обясняват. Много неща трябва да се променят, като в това число включвам и екипировка, и материална база, и условия, тъй като в момента е много занемарено всичко - и игрищата. В момента единствено Банско отговаря на условията за международно състезание от ранга на европейска или световна купа в ските.

- През тази зима предстои зимна олимпиада във Ванкувър. Какви са вашите прогнози?
- На предишните две олимпиади - в Нагано и Солт Лейк Сити, мисля, че постигнахме най-големите успехи, които България е имала в зимни игри. За съжаление този отбор, който имахме за последно в Солт Лейк Сити, вече го няма, специално за биатлона говоря. Там бяха много силни двойката фигуристи, с които също не се знае какво предстои. Евгения Раданова остава другата надежда за медал и Павлина Филипова, която остана последният боец от нашия отбор. Не искам да подценявам младите момичета, но не мисля, че още са готови за по-предно класиране.

- В момента и двамата със съпруга ти се оказахте в еднаква ситуация - тренирате деца по волейбол...
- Треньорската работа е много специфична. Според мен нито един треньор не е застрахован, че ще остане с един отбор завинаги. Това просто е невъзможно, но това е и по-добре и за клуба, и за треньора, защото трябва да има промяна.

- Бихте ли искали един ден да тренирате и по-големи?
- Не съм мислила по този въпрос. Честно казано, не смея и да мисля, защото аз малко като на шега започнах нещата. Опитвам се да дам всичко от себе си, поне колкото мога, доколкото са ми възможностите в една нова област.