Стоичков: По-умен мога да стана, но не и по-прост

Легендарният Христо Стоичков даде откровено интервю, в което говори за семейството, децата и професионалните си ангажименти. Камата не пропусна темата с титлата Доктор хонорис кауза, която получи от Пловдивския университет. Ето какво каза Стоичков в предаването "Отблизо" на БНТ.

-Христо, чувстваш ли се самотен?

-Усещам се сам, когато нямам приятели. Моите приятели ги избирам, те се доказват и аз никога не се чувствам сам. Сам се чувствам, когато съм в гората, където ми е най-спокойно. Там нямам проблеми и затова избирам много пъти да съм в планината с моите добри приятели и другари. Там никога не се караме. Абсолютно никога не сме имали конфликти, тъй като човек трябва да бъде подготвен. За всякакъв вид диалог. Когато е така, много рядко може да има кавги, може да има спорове за някое прасе, че не сме убили, че някой е излъгал в лова. Но това са приятелски забележки. Така е и във футбола, можеш да направиш забележки, защо този не е подал или друго.

-Не ми изглеждаш диалогичен човек, не прощаваш лесно грешките на другите.

-Който ме познава, знае какъв човек съм. Който не ме познава, е лесно да пише и говори. По принцип съм отворен човек, правя диалог с всеки. Понякога съм кибритлия, защото не могат да ти зададат въпроса, не знаят как, на кое място и по какъв начин. Най-много ме е дразнело, когато се прибирам от Испания или съм на тържество, среща или официална вечеря и някой дойде и ти сложи микрофона. Това най-много ме дразни. В продължение на 20 години не съм имал голям проблем с испанските журналисти, а съм имал с нашите. Не съм имал проблеми с големите журналисти, с личността журналист. Няма смисъл да ги изброявам всички, но те знаят кои са - Кеворк Кеворкян, Владимир Памуков, Мичмана лека му пръст, Калин Катев и други. Те знаят как да те попитат и кога да те попитат. Не съм отказал на нито едно дете да му дам автограф или да се снимам. Представи си едно детенце на 4-5 или 10 годинки да иска да се снима и аз да му откажа. То цял живот ще го помни. При нас обаче няма думата "Може ли". Затова много пъти ги отбутвам от мен, защото не знаят как. Стоичков е личност, благодарение на моите колеги, защото имам семейство. Без моите колеги в Марица, Харманли, ЦСКА, в националния отбор, в Барселона. Кой си ти? Аз съм благодарение на моите колеги. Дори и в индивидуалния спорт е трудно да кажеш аз постигнах това. Нали имаш доктор, хора, които се грижат за теб.

-Нали имаш жена, с която да си се скарал предишната вечер преди мач?

-Нямам такъв случай за тези 23 години. 48 часа преди мач не ме интересуваше нищо, семейство, деца. Аз исках да съм концентриран, да дам всичко от себе си. Моята концентрация беше да съм затворен в стаята, да гледам телевизия или да слушам музика.

-Каква е тази жена, как изтърпя това. Вълшебница ли е?

-Тя за мен е приятел, другар, глава на семейството, защото тя изгледа децата. На всеки два дни аз бях на път. Благодарение на нея моите деца са там, където им е мястото. Много пъти искаха да ме разбият, разведат, но не го постигнаха няма и да го постигнат. Не е само да кажеш аз съм съпруга на този или онзи. Нашето приятелство датира от 87-а година. И до ден днешен ние сме си там, макар че сме имали трудности в живота. Това е неизбежно.

-Къде са децата?

-Не са в България. Не отричам, че имаме класни учители и професори. Малката се роди в Барселона, голямата беше на 2 години, когато заминахме. Техните приятели са там.

-Защо не живееш постоянно в България?

-Имах голям проблем с предишни ръководства. Бях афектиран, след това се извиних. Когато казах България какво ми е дала като спортист, после за данъците. Това беше политическо нареждане отгоре, те да крадат, да изкарват композициите с дърва, а Стоичков да е на първите страници. Тези хора вече са в историята и сигурно няма да се върнат. Аз съм доволен, че там, където съм минал и съм отседнал, където помагам на дечица, съм доволен. Тези възрастни хора в провинцията знаят да ценят. България не е София, няма какво да се заблуждаваме.

-И така се роди идеята за школата в Етрополе.

-Имам вече 4 школи в областта на Каталуня, исках и в България да направя тази школа. Роди се тази идея в Етрополе. Правим всичко за доброто на децата. Не обичам да взема някое дете, защото съм приятел на баща му или баба му и дядо му. Ако го направиш, убиваш това дете. Затова правим кастинги всяка година, избираме най-доброто. Децата ме обожават дори, когато ги критикувам. Много лесно е да критикуваш едно дете, но когато го направиш с майтап, става по-друго.

-Правиш ли още подаръци на децата?

-Слагам в един плик една кредитна карта и те да се оправят. Все пак годините са на такава възраст, че не мога да преценя какво да им купя. Майка им трябва да се намесва.

-Какво искаш да подарят на теб?

-Нищо. Ако ми подарят, ще кажат, че той си няма (смее се).

-Важно ли е един подарък да е скъп?

-Важно е кой ти го подарява, да видиш лицето на човека, очите казват всичко. Подаръкът зависи много от човека, който е срещу теб. Не е важно дали е евтин или скъп, не е важно. Важно е усмивката, прегръдката, как ще поднесеш едни цветя.

-На кого искаш да подариш цветя?

-Естествено, че на жена ми и децата, на най-близките. Аз бих подарил един голям букет на всички майки въпреки че напоследък имахме проблеми със смъртни случаи с починали дечица. Каквото и друго да поднесеш, може би няма да има ефект. Майките са героини, да отгледат детето си и голямо нещо. Знаеш как сутрин се събужда детето и идва да те гушне, да те цунка и да ти каже: "мамо или тате".

-Не ти ли се иска да се потрети при теб?

-Може би, всичко е възможно. С новите медикаменти всичко става, Божа работа.

-За какво мечтаеш?

-Като дете мечтаех да стана футболист, да взема "Златна топка", "Златна обувка". Всичко се случи. Най-голямата ми мечта като футболист обаче беше разбита. Един пълен бездарник във футбола урони нашия престиж. Това е един френски съдия (б.р. - има предвид Жоел Киню), няма да назова името му, никога няма да му го простя. Той се подигра с мен, с треньорите, с целия български народ. Имал съм възможност да го видя след онзи мач в САЩ, наплюх го в очите си най-демонстративно.

-Жесток си.

-Аз съм такъв.

-Не можеш ли да прощаваш?

-Аз съм имал възможността да го видя след този мач. Той след толкова години продължава да спори. Тогава няма шанс.

-На кой няма шанс да простиш?

-На тези, които се махнат от мен.

-Ако дойдат и ти кажат, че им липсваш?

-Зависи. Зависи как са се махнали, за какво. Всеки греши, и аз греша, не мислете, че съм безгрешен. Всеки ден съм в грешки. Мога да простя, но винаги ще имам едно на ум. Сега съм по-улегнал, сега си правя изводи. Продължавам обаче да правя грешки и да избързвам понякога. По-красив няма да стана, по-грозен няма да стана, по-умен мога да стана, но по-прост не мога да стана.

-Как ти повлия титлата "Доктор хонорис кауза"?
-Страхотно, вижте, че съм се ухилил. Не му обръщам внимание на онзи човек, а и да го правя, няма смисъл. От 45 "за" само един имаше против. Това е минало бешало, както казват в нашето село. Естествено, че бях изненадан. Хората обаче не знаят, че в продължение на 15 години аз помагам на този университет. Никой не знае, че имам сътрудничество с тези хора. Нито ще стана професор, нито ще стана доктор или нещо по от това, което съм. Има милион такива награди. Но се намери един в кавички да излезе и да говори.