Матей Казийски - разликата между България и Русия

Българските "лъвове" заслужават само добри думи за представянето си на Олимпийските игри в Лондон. Дори утре да загубят битката за бронза срещу Италия, и то с 25:1, 25:2 и 25:3, всички фенове на спорта у нас трябва да са благодарни на момчетата на Найден Найденов.

Отборът беше разбит, вещаеха му тотален срив на Олимпиадата, а най-доброто, на което се надявахме, бяха две победи в групата и достойно представяне в четвъртфиналния двубой и 5-о място в турнира.

А какво стана? До момента националите по волейбол имат 5 победи и две загуби, като ще спорят за бронза. Соколов и компания поставиха началото на грандиозния срив в отбора на Полша с победата 3:1. Високомерната Италия пък беше буквално разкъсана от "лъвовете", а на четвъртфинала българските волейболисти сложиха край на дискусиите дали Германия е от чергата на нашия тим, побеждавайки с категоричното 3:0, като Гроцер и компания нямаха възможност дори за секунда да си помислят, че имат шанс за добро представяне.

Изведнъж слабата България влезе в топ 4 на най-големия спортен форум на планетата. Най-доброто представяне във волейбола от 32 години насам на Олимпиада, когато през 1980-а година в Москва националите ни загубиха финала от СССР. От тогава насам България записва 7-о, 6-о и 5-о място, като изпуска четири Олимпиади.

За съжаление, приказката за национални отбор приключи. Всъщност, не съм прав, тъй като нейният край ще бъде написан утре след двубоя с Италия, но каквото и да стане в мача за бронза, тези момчета са герои.

Вчера срещу Русия това беше доказано за пореден път - обрат в първия гейм, смазващо превъзходство за "Сборная" във втория, но "лъвовете" възкръснаха и дадоха силен отпор на опитните руснаци. Именно тяхната рутина и множеството двубои на подобно равнище наклони везните в полза на нашия съперник.

Но след края на срещата една мисъл се прокрадна в ума ми - къде ли е бил Матей Казийски по време на двубоя? Дали съжалява, че не е бил в Лондон, за да даде нужната доза опит и сигурност, които щяха да ни помогнат за победата? Какво щеше да стане, ако един от най-добрите волейболисти беше там в залата, вместо пред телевизора?

Не съм привърженик на думичката "ако". Всяко изречение, което съдържа тези проклети три букви, кара хората да се замислят за абсолютно хипотетични неща, които в крайна сметка...са хипотетични. Нищо няма да се промени, всичко си остава така, както е. Но вчера след този двубой срещу Русия, който за пореден път ме накара да се чувствам изключително щастлив, че имам възможността да гледам в действие великите ни волейболисти, тази мисъл просто се появи и не желае да ме остави да се радвам на успеха спокойно: "Добре, де, какво щеше да стане, ако Казийски беше в отбора?".

Не ме разбирайте погрешно, този отбор има бъдеще, голямо бъдеще в този състав. Но вчера Русия нагледно ни показа колко е важен опитът. Като изключим втората част от двубоя, българи и руснаци бяха напълно равностойни, но разликата дойде в решаващите точки - в тях Максим Михайлов поведе своите и завърши с 25 точки, голяма част от тях дошли именно в края на завързаните части. Това е опитът, това е класата.

Но нека да погледнем от другата страна на игрището. Във важните точки се разчиташе основно на Цветан Соколов - 22-годишният български мегаталант. Но той бе обезличен от опитния руски блок. В неговата игра липсваше изненадата, липсваше опитността. Със сигурност се повтарям, казвайки че играчът на Кунео ще стане най-добрият волейболист в света в близките години. Но сега той все още е един мегаталант, който тепърва ще се развива с високи темпове.

Тодор Скримов пък изигра страхотен двубой, но и той е млад, и той е неопитен. Няма как 22-годишният играч на Пари (Волей) да решава тежките мачове, особено когато няма солидния опит на Тетюхкин, Михайлов, Волков и всички останали в руския тим.

Единственият с опит в основния ни състав е Тодор Алексиев. Той също изигра много силна Олимпиада, но често се е пропуквал във важни моменти и като че ли вчера предпочете да не поеме отговорността. Владо Николов също беше алтернатива, дори наниза аса, който ни донесе победата в третия гейм, но силните му атаки по диагонала вече не са това, което бяха преди година-две.

И ето го отново това "ако". Ако Казийски беше в отбора, ако беше на полето, ако беше получил 5 поредни топки, щеше ли да ги забие и да донесе победата? Никога не можем да си отговорим на този въпрос, но съвсем различно щеше да бъде положението, ако най-добрият български волейболист беше на полето.

Неговият опит, неговата класа, неговото присъствие изобщо в отбора дава на България друг облик. Той може да играе по блокадата, да пусне зад нея, да намери празното пространство, да забие мощно във всяка точка на полето. И то в ключови моменти, във важните точки - тези, които решават срещи и определят шампиони. А той го е правил. Многократно. В Славия, в Динамо Москва, в Тренто. Правил го е и за националния отбор, но сега можеше да ни класира на финал...

Именно опитът и класата на Казийски щяха да изравнят двубоя и той да стане непредсказуем. Но го нямаше. Може би съжалява, може би не, той най-добре знае какво му е в момента. Но той не беше в Лондон, не беше на полето, не беше лидер.

За мен, българските волейболисти, българските "лъвове" са герои. Те надскочиха себе си, надскочиха очакванията на всички и напук на всичко стигнаха толкова далеч. Но тази мисъл, тази хипотеза, този мираж продължава да човърка съзнанието ми: "Ееех, какво ли щеше да стане, АКО Казийски в Лондон".

Иво Вецев, sporta.bg