Антонина Зетова: Съжалявам, че не стигнах до олимпиада

Много рядко се срещат състезатели като Антонина Зетова. Легендарната ни волейболистка е олицетворение на успеха в професионалния спорт. Започва да се увлича по този спорт, когато е на 10 г. Гледа през прозореца на залата как тренират жените на "Дунав". Струва й се интересно. Онзи ден над хиляда фенове на "Киери" аплодираха дълго на крака Тони. Тя изигра последния си мач след над 23 години в професионалния спорт. За това време е спечелила абсолютно всичко на клубно ниво. През 2001 г. се окичи и с бронз от европейското първенство във Варна.

"Наистина не знам колко мача съм изиграла в живота си. Но точната бройка едва ли има особено значение. Важни са емоциите и резултатите", казва Зетова. Часове след големия финал тя говори пред "24 часа". Звучи, сякаш много дълго е чакала този мач.

- Как мина последната среща в кариерата ви?

- Беше много емоционално. В началото съотборничките ми и всички от треньорския щаб бяха със специални фланелки с номер 5 на гърба. Това беше страхотен жест. Майка ми гледала мача и тотално се объркала, после й казах, че това е било заради мен.

- Откога се готвите за този финал?

- При мен нещата станаха плавно. Всъщност още през лятото бях взела решение, че това ще е последният ми сезон. Бях се уговорила и с ръководството на тима. Радвам се, че запазихме мястото на отбора в "А1". През целия сезон играхме в Торино, но за последната среща се върнахме в Киери и така получих шанса да приключа кариерата си пред всички фенове на този отбор.

- Как се чувствате сега?

- Уморена съм. След мача си казах "Ох, свърши се най-накрая". А щом съм си го казала, значи наистина е било време да се откажа. Чувствам се удовлетворена от това, което постигнах. Спечелих всичко, и то по няколко пъти. Успях да се върна след раждането на сина ми и през последните две години показах, че все още ме бива. Но стигнах до момента, в който душата иска, а тялото не може.

- Кой е най-значимият мач в кариерата ви?

- Много са, но веднага се сещам за финала в Италия през 2000 г., когато играех за "Модена". Последният пети мач от серията беше в залата на "Реджо Калабрия". Вътре имаше 11 000 фенове, а вън останаха близо 5000. Ние обаче бихме с 3:0 и станахме шампиони. Страхотно преживяване.

- А за какво съжалявате?

- Съжалявам, че не участвах на олимпийски игри. Като цяло ме е яд, че не успяхме да постигнем по-добри резултати с националния отбор. Това единствено ми липсва. Но все пак взехме бронз на европейското във Варна.

- Кои са най-тежките ви моменти?

- Последната година бе най-тежка за мен. Изгубих баща си, баба си и дядо си. Освен това имах контузии и като цяло на моменти се чувствах сломена.

Тези неща в комбинация те убиват психически, но някак намираш сили да продължиш. През годините съм имала моменти, когато ми е идвало да се откажа, да зарежа всичко. Но после пак съм намирала мотивация да остана във волейбола.

- Какво си спомняте от първите стъпки във волейбола?

- Залата на "Дунав" се намираше между жилището ни и училището. Всеки ден минавах оттам и надничах през прозореца - гледах какво правят волейболистките. Големият треньор Стефан Панчев беше близък с нашите и явно, майка ми му казала, че все минавам покрай залата. В пети клас ме записаха в спортното училище и започнах да тренирам.

- Кога осъзнахте, че волейболът ще стане ваша професия?

- Може би чак когато станах на 29-30 години. Преди това по-скоро играех за удоволствие, въпреки че ми плащаха. Водещи бяха емоциите, желанието да побеждавам. Впоследствие обаче осъзнах, че трябва да променя мисленето си. Да водя точно определен начин на живот, да спазвам режим.

- Трудно ли беше когато за първи път играхте в чужбина?

- Не, напротив. В Турция ми беше много лесно - трябваше само да забивам топката. Срещу мен нямаше добри блокировачки и аз нападах с лекота. След като отидох в Италия обаче, осъзнах реалността. Бях никой и трябваше да се доказвам. Много по-трудно ми се получаваха нещата и трябваше да работя здраво.

- В Италия ли научихте най-много за волейбола?

- Да, но основата, върху която се надграждаше, бе поставена от Иван Николов в ЦСКА. Той научи цялото ни поколение на волейбол. Разбира се, много са ми помогнали и всички други треньори, както и съотборничките. Имам незабравими спомени. Но най-вече ми се иска да благодаря на майка ми, която ме е подкрепяла през всичките тези години. Винаги е била зад мен и не ме е оставяла да се предам. Мъжът ми също - той ми е опора от 13 години, а през последните три беше детегледач на пълно работно време (смее се).

- Синът ви Даниел как прие отказването ви от волейбола?

- А, той е най-доволен от цялата работа. Показах му няколко пъти датата за последния мач, а сега се радва, че ще бъдем постоянно заедно. Беше свикнал, че съм на режим, с тренировките и постоянните ми отсъствия. За момента обаче той е по-запален по баскетбола, в което няма нищо лошо, напротив. Важното е да спортува нещо, независимо какво.

- С какво ще се занимавате сега?

- Не съм решила още, искам първо да си почина добре. Единствените ми планове на този етап са свързани с раждането на още едно дете. Пък, живот и здраве, ще намеря с какво да се занимавам професионално.

- Преди години изкарахте лиценз за мениджър. Това вариант ли е?

- Много се преекспонира тази тема. Имам такава диплома, но никога не съм се занимавала. Просто установих, че мениджърството не е за мен.

Трябва да си политик, да правиш компромиси и т.н. По-скоро ми се занимава с треньорство, защото вярвам, че мога да науча някого на нещо.

- Помощник в националния?

- Това звучи добре. Ако получа такава възможност, ще го направя с удоволствие. Националният отбор винаги е бил нещо специално за мен. Мислила съм си и за детска школа, но това е трудно осъществимо. Необходими са база и сериозни средства.

- След толкова години в Италия хрумвало ли ви е да се установите там?

- Не, категорично. Винаги съм се прибирала в България, независимо къде съм играла. Ще живеем в България, там се чувстваме най-добре.

С Антонина Зетова разговаря СТЕФАН ЧОЛАКОВ

"24 часа"