Ангел Искрев за Sporta.bg: Смъртта на един отбор

Ангел Искрев е един от водещите коментатори на Евроспорт. Той започва своята кариера като журналист в телевизия "Канал 3" и само шест месеца след това получава предложение да се присъедини към екипа на Евроспорт.

През своите шест години зад микрофона е коментирал над 30 спорта, но основните в неговото портфолио са биатлон, ски бягане, лека атлетика, футбол и австралийски футбол. От 2010-а година коментира и за телевизия "ТВ +".

Очаквайте още материали от Ангел Искрев и други известни български спортни журналисти в новата рубрика на Sporta.bg "Колонката на..."

Една от любимите ми телевизионни поредици е „Разследване на самолетни катастрофи“. Пускат я всеки четвъртък по „Нешънъл Джиографик“. Мои приятели ме определят като луд, когато им разказвам историите от предаването. И сигурно са прави. Но аз обичам истинските историите, обичам и да ги разказвам.

Поредицата преди години ме запозна със сърцераздирателния кошмар на една нация, която губи най-добрия си футболен отбор. Може би веднага се досещате за „Бебетата на Бъзби“ или мъката за феновете на Торино след злощастието на хълма Суперга. Но тази статия разказва за подобно нещастие, което също погребва цял отбор. С това и надеждата на една нация за големи футболни успехи.

Точно преди 22 години на 27-и април 1993-а година самолетът, който превозва националния отбор на Замбия, катастрофира близо до бреговете на Габон. Тридесетте пътници намират смъртта си мигновено. Осемнадесет от тях са част от най-добрия тим на Замбия за всички времена.

Онези момчета от самолета побеждават Италия с 4:0 на Олимпийските игри в Сеул през 1988-а и показват качествата си пред целия свят. По онова време са огромни фаворити за класиране на предстоящото световно първенство в САЩ, но за частици от секундата надеждата на един народ се изпарява, както пламъците на катастрофиралия самолет обземат габонското небе. Бързо и неуморимо.

Тимът пътува за двубой от световните квалификации срещу Сенегал, но местната федерация няма достатъчно средства, за да подсигури комерсиален или чартърен полет и решава да използва военен самолет. Трябва да изминат години, за да се докаже причината за катастрофата. Казусът води до сериозни противоречия между Замбия и Габон на най-високо равнище.

Онзи замбийски отбор носи прозвището „11-те на КК“, заради огромната страст и любов към Великата игра на президента Кенет Каунда (б.а. той управлява страната 27 години). Най-добрият играч на Замбия по онова време Калуша Буалиа не е в полета. Спасява се, заради трансфер. Но си спомня едно пътуване.

„Един ден трябваше да пътуваме до Мадагаскар, за да играем квалификационен мач. Отново бяхме с военен самолет. Кацнахме в Малави, за да заредим гориво. Имаше кавги около плащането и загубихме пет часа. Излетяхме, а пилотът настояваше да носим спасителните си жилетки. Спомням си, че казах на момчетата -този самолет ще ни убие някой ден.“

Така и се случва. Капитанът на самолета Фестън Мхоне планува общо четири спирки за зареждане на гориво в Лусака, Бразавил, Либревил и Абиджан, което доказва колко неподходящ е бил самолетът за пътуването до Сенегал. Има забавяне, както обикновено. Военният самолет дълго време не е допуснат в конголското въздушно пространство. Решението е едно – директно кацане в Либревил. Правят се рутинни проверки в Габон и самолетът отново излита. Този път за последно. Минути по-късно експлоадира и целият екипаж загива на място. Шестима футболисти от Олимпийски отбор през 1988-а загиват в трагедията, а в нея намира смъртта си и най-обещаващият млад футболист в Африка по онова време – 19-годишният Моузес Чикуалаквала.

Веднага се появят спекулации, че самолетът е свален от габонска страна. Дипломатическите отношение между двете страни се влошават. Нито Габон, нито Замбия иска да поеме разноските по разследването. Една огромна трагедия се превръща в политическа битка. Липсата на „черна кутия“ (б.а. военните самолети нямат такива) допринася за мистериозността. Едва през 2003-а година габонското правителство дава официално становище, обяснявайки за пилотска грешка в комбинация с механичен проблем с двигателя. Това оставя много въпроси сред почернените семейства. Защо 18-годишен военен самолет превозва националния отбор на пътешествие от над 6000 км? Фриман Чабала е футболист. Той наследява таланта от своя баща. Но го губи именно в онзи злощастен 27-и април.

„Не знам защо правителството продължава да крие информация от нас. Един път завинаги душите на тези велики хора трябва да бъдат оставени на мира“ – убеден е Чабала.

Неговата майка Джойс е една от активистиките, които искат бърза промяна в регулациите и търси истината вече 22 години.

„Моят съпруг ми липсва. И за това не се омъжих повторно. Винаги мисля за него и не мога да преодолея загубата“

След катастрофата замбийският футбол изпада в дупка. Дания помага безвъзмедно, изпращайки двама треньори, които да изградят изцяло нов отбор, който да се върти около таланта на Калуша. Новото прозвище е „ чиполополо“ или „медните куршуми“. Младият отбор не се класира за световното първенство в Щатите, но достига до полуфинал на следващата Купа на африканските нации.

Годините отлитат една след друга. Но трагедията никога не бива забравена. Идва ново поколение футболисти. Калуша вече е президент, но едно нещо не се различава – Замбия все още е в обтегнати отношения с Габон.

Но именно в тази страна освен най-тежкия момент във футболната си история за Замбия идва и най-паметният. В първия си мач на габонска земя след трагедията „чиполополо“ се изправя срещу фаворита Кот д‘Ивоар във финала на Купата на африканските нации през 2012-а в столицата Либервил, откъдето започва онзи мрачен 27-и април.

Водени от харизматичния френски треньор Ерв Ренар, замбийците достигат до победа срещу Дидие Дрогба и компания с 1:0 и печелят първата си титла на Африка. Ирония на съдбата, но нали „тя знае своята работа“. Нацията изпитва своето изкупление, но дали семействата са забравили трагедията?

„Победата им на финала ми донесе само тъжни спомени, защото Габон е мястото, на което загина съпруга ми. Точно в Габон. Точно в Либервил. Да видя Купата в ръцете на Замбия не ми донесе никакво щастие. Аз мразя футбола“ – завършва Джойс Чабала.

Още материали на Ангел Искрев четете в личния му блог НА ТОЗИ ЛИНК