Йовчев: Не съм се отказал от нищо в живота

В последните десе­тина години Йордан Йовчев е же­лезният войник на бъл­гарската спортна гим­настика. Няма голямо първенство, от което moйда се завърне без медал. Оказа се обаче, че и 37-годишният вече ветеран не е безгрешен - пристъпване при при­земяването в съчета­нието му на халки го остави извън финалите на световното в Ротер­дам.

Силно разочарован, играещият президент на българската федера­ция напусна шампиона­та и не остана дори да види изпълнението на единствения ни фина­лист Еди Пенев (6-и на земя).

Това ли е последното световно за Йовчев? Има ли светлина в туне­ла за родната гимнастика? Какви са шансовете ни за олимпийска квота ?

За да намери отгово­рите на тези и други въ­проси, „ Труд"потърси но­сителя на четири олим­пийски медала. Малко из­ненадващо открихме президента в залата на ЦСКА. Въпреки разоча­рованието ветеранът отново тренираше с хъс в мизерните условия. Сядаме след трениров­ката в кафенето на близката бензиностан­ция, най-цивилизованото място в съседство с комплекса на 4-ти кило­метър. А интервюто на няколко пъти е прекъсва­но от клиенти, разпозна­ли големия гимнастик. „Извинявайте, но не мо­га да не ви поздравя, тол­кова радост сте ни до­несли!", „Гордеем се с вас!" Това са част от емоционалните изблици на хората...

- Каква е равносмет­ката от последното световно първенство -загива ли българската спортна гимнастика?
- Не, не мога да се съ­глася с подобно твърде­ние. Реално обаче мо­жеше да се класираме много по-добре в Ротер­дам. Ако Филип Янев бе­ше играл на земя и прескок, със сигурност ре­зултатът на отбора ще­ше да е много по-висок. Той обаче не се чувства­ше уверен в себе си. Но аз мисля, че и на 70 про­цента да се беше пред­ставил, оценката щеше да е друга. Също така, ако аз бях участвал на прескок, нещата може­ха да стоят по друг на­чин. Но имах болки в крака преди шампионата, а после се оказа, че съм играл със скъсан мускул на крака. Все пак опти­мистичното е, че в мъж­кия отбор попадна едно много младо момче от юношите - Велислав Вълчев. Освен него ще разчитаме и на Емил Христов, друг младеж от Варна. Еди Пенев също е на добра възраст. Тоест в съвсем скоро време - до година или две, ще имаме нов от­бор. Независимо, че през 2001 -а на светов­ното не можем да изпра­тим състав, има и евро­пейски първенства, тур­нири...

- В този ред на мисли какви са шансовете ни за олимпийски квоти за „Лондон 2012"?
- Виза за игрите взема най-добрият гимнастик в многобоя от всяка дър­жава на световното до­година в Токио. Квотата е поименна, а България има право на трима съ­стезатели на шампиона­та. Другият шанс да се класира някой, е да взе­ме медал от уредите, но с условието, че е участ­вал на поне три от тях. Не можем да си позволим да изпращаме никого на екскурзия. За това ве­роятно ще участват само двама състезатели на световното, които пре­ценим, че са с шансове за отличие.

- Вие виждате ли се на още една олимпиа­да?
- Има още много вре­ме. Имам реален шанс, но трябва да се подго­твям на шест уреда. За момента не съм се отка­зал от тази идея, но утре може и да съм. Ако пре­ценя, че съм конкурен­ция на някого за квота, а после той има по-добри шансове за представяне на олимпиадата, ще преосмисля. Засега се чувствам добре, незави­симо че останахизвън финалите на халки. До­пуснах грешка, не бях ощетен. Ако бях перфек­тен, влизах с една от най-добрите оценки във финалите. Това говори, че удържам още фронта.

- Като президент какво правите да не заги­не гимнастиката?
- Честно казано досега не съм направил много. Защото голяма част от силите ми бяха насочени към преодоляване на квалификациите като от­бор, най-вече заради младите. Те трябва да имат пример, да гледат и да се учат от някой. Не мога да позволя момче­тата да се откажат зара­ди неуспеха. Истината е, че нямаме 40 състезате­ли като други държави, които са в голямата гим­настика. Не може да на­правим суперплан - при­мерно 20 от тях да си из­почупят ръцете и крака­та, други пет или десет да не са във форма и пак да извадим отбор на све­товно ниво. Откакто съм на поста, се опитваме ус­пешно да възстановим зоналните първенства. Те са много важен етап от развитието на млади­те. На 15 ноември в Бла­гоевград щеорганизи­раме и силен междуна­роден детски турнир. Само засега са заявени 150 участници. В гимна­стиката резултатът се вижда след много вре­ме. Ако едно дете тръгне на 7 години, за да се реализира реално, са нео­бходими над 10. При же­ните е малко по-различ­но, там нещата се случ­ват за около пет години.

- Ще имаме ли жен­ски отбор скоро?
- О, много трудна ра­бота. Има сериозна дуп­ка между сегашния на­ционален отбор и под­растващите. Не може да се очаква кой знае какво от момичета над 16 години, те вече се развиват като жени и имат други интереси. Реално в момента има­ме добро поколение при 12-годишните. Най-ра­но след две-три години ще имаме отбор.

- Не става ли гимна­стиката все по-субек­тивен спорт в послед­ните години?
- Тя винаги е била та­кава. При нас не може да се избяга от субекти­визъм. Най-добрите съ­стезатели показват раз­лика в оценките около една десета. Силите са изравнени. Ако съдията иска да се намеси, може да го направи. Пример­но на олимпийските игри в Китай домакини­те взеха почти всички медали. Сега на това световно географията е доста по-широка - на­месват се Русия, Япо­ния, САЩ...

- Най-добрият ни съ­стезател от последно­то световно Еди Пенев се готви в Америка. Има ли у нас недостиг на кадри?
- Първо липсват гим­настически кадри и по­сле треньорски. Има та­лантливи деца, но не са достатъчно. А треньори в България са останали една шепа. Повечето са на определена възраст и се чувстват изразход­вани. Независимо от то­ва биха могли да пома­гат и обучават младите, но такива няма. Есте­ствено има единици от по-възрастните, които все още вадят деца. Но стигат до определено добро ниво на 12 години и после не се развиват. Развлеченията за мла­дите са много, а и пове­чето не виждат смисъл да са в националния от­бор. Тоест липсва моти­вация.

- Каква е причината?
- Днес всичко се из­мерва в пари. Примерно един треньор, за да остане, пита какво ще ми дадеш? Не гледа какви са му възможностите и какво заслужа­ва, не предлага план и не казва какво ще свър­ши. Спортът изисква прекалено голямо се­беотдаване, за това, което се получава.

- Докъде стигна ре­монтът в зала „Раков­ски"?
- Върви към приключ­ване. Много сме довол­ни, всичко е станало много хубаво. Послед­ният детайл трябва да са уредите, но мисля, че няма да има проблем за осигуряването им. Очакваме до няколко месеца отново да вле­зем в залата.

- Семейството ви установи ли се в Бълга­рия?
- Засега да. Но днес всичко вече е толкова отворено, че решаваш и заминаваш...

- Имахте желание да влезете в политиката, отказахте ли се напъл­но?
- Е, чак напълно не. В момента имам ангажи­мент и към федерацията, и към състезателната си кариера. Като приключа да се състезавам, може пак да помисля. Не съм се отказал по принцип от нищо в живота.