Дълбок поклон и ехо от нестихващи аплодисменти

В Полша волейболът е спорт №1, а на мачове от местното първенство ходят десетки хиляди всеки уикенд. В Русия този спорт е най-успешният колективен и годишно се наливат милиони в развитието на младите таланти на Сборная. В Бразилия това също е спорт №1 (футболът, както вече уточнихме, е религия). В САЩ се гради нов отбор на всеки 4 до 8 години, който да се задържа в елита. Всичко това важи за Италия, Франция, Аржентина, а и да не забравяме Куба и Сърбия. Има още много страни, в които играта се развива в бесни темпове - Германия, Иран и други.

Сега представете си за секунда с какви ресурси разполагат тези държави. След това обърнете на другата страна и си припомнете в какви условия се тренира тук, в България, и колко души ходят на мачове от клубното първенство. Колко пари има в отборите? Колко тежко е положението...

А сега същите играчи, които са тренирали в тези условия, които са се борили срещу всички, за да пробият в любимия спорт, са 4-и в света. И по-точно 4-и в най-комерсиалния турнир - Световната лига.

Ако сте чели внимателно досега, то вероятно ще ви се стори, че това е чиста случайност, особено ако не сте запознати с успехите на тези момчета. Но, със сигурност, това не е случайно, защото България записа това постижение и на Олимпиадата в Лондон, и на финалите на Световната лига година по-рано в София. Велико, нали?

България е четвърта сила във волейбола. Звучи по-скоро като сън, отколкото реалност, като се има предвид с каква скорост бягат талантите ни от България в търсене на по-светло бъдеще. Но ето че е реалност. Всъщност, то е реалност от миналата година, но постоянството в изявите ни е нещо, което досега сме виждали рядко. Да не говорим в колективен спорт.

Хората, които разбират от волейбол, в момента са в едно специално състояние на гордост от постигнатото от "лъвовете". Да, те не са първи, те не взеха медал, но са 4-и в света. Напук на всички и напук на ресурсите, с които заливат държавите, които финишираха преди нас. Както и тези зад нас. Имаше световни сили, които дори не стигнаха до Аржентина. Например Полша (голямата изненада), САЩ и Франция. Те не стигнаха там, защото малка България ги вкара в задния си джоб.

Камило Плачи и неговият щаб заслужават аплодисменти, че в най-тежкия момент за българския волейбол (скандалът в началото на сезона през 2012) направиха един задружен колектив, който е олицетворение на думата "отбор". Ролята на Найден Найденов е също толкова голяма, но мозъкът зад цялата операция е италианският специалист.

Тодор Алексиев заслужава аплодисменти, защото от второстепенен посрещач, какъвто беше, докато Казийски и Константинов бяха в отбора, се превърна в истински лидер и никога не бяга от отговорност. Той пое капитанската лента през тази година и се доказа като истински характер и като човек, на който може да се разчита и в най-напечените ситуации.

Жоро Братоев заслужава аплодисменти, защото дойде в националния преди година с идеята, че ще е резерва на Андрей Жеков, но съдбата направи така, че той пое диригентската палка и е с основна заслуга за трите поредни 4-и места. Да, на моменти показва непостоянство, но той е едва на 24 години, а най-добрите му мачове тепърва предстоят.

Цецо Соколов заслужава аплодисменти, защото дори когато не е в най-добрата си форма, той е способен да разбие всяка защита. Неслучайно той сподели, че това не е най-силният му турнир. Е, той взе наградата за най-добър диагонал. Представете си сега най-силния му турнир... Звучи стряскащо, но не за нас, а за нашите противници.

Виктор Йосифов заслужава аплодисменти, защото продължава да задържа високото си ниво в атака и на блок, въпреки че 2009 година беше далеч и вече всички познават играта му. Светослав Гоцев заслужава аплодисменти, защото никой не очакваше толкова успешно да замести Теодор Тодоров.

Валентин Братоев и Тодор Скримов заслужават аплодисменти, защото тяхната задача е най-тежка. Да заменят Матей Казийски както на терена, така и в сърцата на хората. Да, те не притежават неговия талант, но притежават сърце и воля, които вече плениха мнозина от нас.

Ники Пенчев заслужава аплодисменти, защото със сигурност гори от желание да се докаже, но се задоволява с ролята си в защита и се справя безупречно. Стоян Самунев, Миро Градинаров, Добри Димитров, Дани Милушев и всички в разширения състав на Плачи заслужават аплодисменти, защото въпреки всички очаквания на специалисти и прочее съумяха да дадат своя принос за това 4-о място.

Ники Николов и Теодор Тодоров също заслужават аплодисменти, защото остават в отбора и ще се борят със своите контузии докрай, за да вземат участие в Евро 2013, където България отново се изправя срещу европейските сили в ролята на аутсайдер.

Последен, но не на последно място, аплодисменти заслужава Теодор Салпаров - сърцето, моторът и емоционалният заряд на този отбор. Човекът, който преживя десетки контузии, коя от коя по-тежка, за да бъде част от този невероятен колектив. Този отбор, който спечели сърцата на всички, защото е вдъхновение за нас като фенове, за България като нация и за младите, като пример за подражание.

Да, със сигурност има разочарование както във феновете, така и в играчите, че прокобата не беше счупена и отново останахме 4-и в Световната лига. Признавам, първичните ми реакции към загубите винаги са негативни, защото виждам, че този отбор може да направи решителния скок. Но като се замисля.... "отново останахме 4-и"... Тази фраза къде точно можем да я използваме? Футболът? Баскетболът? Не... само във волейбола, който е лъчът надежда в колективния спорт у нас. Моментното състояние винаги отстъпва на реалността. А реалността е, че съм 4-и в света и никой не може да ни го вземе.

Така че, приятели, ако има капка разочарование у вас, забравете я. Ако има съжаление за пропуснатата възможност, забравете го. Тези момчета, които прославят България по цял свят, са истински герои. Те заслужават само дълбок поклон и ехо от нестихващи аплодисменти...

Иво Вецев, sporta.bg