Амир Вайнтрауб част 5: Предимството на загубата - не всичко в живота е работа

SPORTA.BG ще ви направи съпричастни към гледната точка на един не толкова известен тенисист, който играе тенис за да живее, и живее, за да играе тенис. Нека да хвърлим един поглед на тенисистите извън топ 100 или топ 200. Какви проблеми имат те? С какво се сблъскват в ежедневието, опитвайки се да практикуват любимата игра? Всеки знае какъв е живота на любимците си, какво могат и какво правят... но дали всеки си дава сметка каква е цената?

Поредицата материали ще ви направи свидетели на преживяванията на израелския тенисист Амир Вайнтрауб. Това е петата част от общо шестте материала от поредицата. Очаквайте следващата шеста част в началото на следващата седмица.

Предимството на загубата - не всичко в живота е работа

Какъв спорт е тенисът - сметките преди всичко, но да не забравяме живота

В Русия хората ме питат „Здрасти, как си?" Въпрос на любезност, бихте казали вие. Всъщност всички визират болезнените ми загуби в Ейлат. Искат да знаят какво е психическото ми състояние, да преценят как се чувствам - ще поддам ли или съм си върнал увереността?

1. В първия кръг на „Чаланджър"-а в Русия губя от тенисист, който е номер 201 в света. След мача правя оценка на представянето си, за да открия в какво състояние съм всъщност. За целта използвам проверена с времето система от три простички въпроса:

Умора - обикновено по време на активния сезон играя максимум три поредни седмици и след това почивам една. Под почивам обаче не се разбира да лежа с бира на дивана. Тогава тренирам, работя върху елементи от играта си, които не се получават добре и които нямам време да подобрявам, когато съм по турнири. В редки случаи играя повече от три седмици поред - преди първия си мач в Русия вече съм в серия от седем поредни седмици. Помня какво ми се случи последния път след такъв маратон - контузих се по време на мач. А според сегашния ми календар ще играя още две седмици преди „почивката" - имам турнир във Франция и след това Купа „Дейвис".

Предвид натоварения си календар аз вече виждам всеки мач само като точки за ранглистата - точки, точки, точки, нагоре, нагоре, нагоре по стълбицата. Играя не за да се усъвършенствам, а за да поглеждам след всеки мач къде съм в ранглистата.

2. Грешките на новака - преследването на точки за ранглистата често означава грешен избор на турнири - къде да участваш. Поглеждайки назад осъзнавам, че с участието си в Ейлат действах все едно не съм виждал ракета и топка за тенис. Не трябваше да играя и двата „Фючърс"-а, но се полакомих. А всъщност трябваше да пропусна втория турнир.

Освен липсата необходимата ми почивка, „Фючърс"-ите по принцип и конкретно този в Ейлат в частност всъщност имат и още едно неприятно последствие - играя с играчи, които са под мен в ранглистата и това често води до спад в собственото ти ниво до това на противника.

Тенисът е чудна игра - доста честно се случва така, че по-добрият по ранкинг играч (особено когато говорим за играчи извън първата стотица) в даден мач сваля нивото си на игра до това на ужким по-слабия противник, вместо с опита и качествата си да покаже възможностите си в пълна степен и лесно да спечели. При мен стана точно така. Да не говорим, че всъщност един спечелен „Фючърс" нямаше да ми помогне с нещо особено в ранглистата - това са само 17 точки. Рафа Надал има над 12 хил. за Бога - нямаше да го стигна с един изигран повече или по-малко „Фючърс".

Отделно в Ейлат играех и двойки, тъй като приятели от Израел ме молеха да съм им партньор. Така вместо да си пазя силите за турнира на сингъл, аз се товарех допълнително. В спорт, в който активният сезон продължава 11 от 12 месеца в годината, това е груба грешка.

3. Специфична подготовка - заради забавяне на полета пристигнах в Русия в 10 вечерта, а първият ми мач беше в 11 на другата сутрин. Обикновено така става - пристигаш на даден турнир често без да си тренирал три поредни дни, да не говорим за умората от полета или пък часовата разлика. И така седмица след седмица. Само преди 20-тина дни се потях на 40 градуса в Австралия, миналата седмица играх на 25 градуса в Ейлат, а сега кацах в Русия на минус 20 градуса - приятна картинка, нали?

Да не говорим за настилката - в Казан, където се провеждаше в „Чаланджър"-а, се играеше в зала. Това е съвсем различно от типичните за Израел кортове - с твърда настилка, но отвън. В зала топката отскача по-ниско, движи се по-бързо, няма странични фактори като вятър и жега, които да променят условията - там силата на сервиса, бързото придвижване и камшичните плоски удари са решаващи.

Трябват ти два-три дни да свикнеш, че топката идва по-бързо и да нагодиш ударите си от основна линия. Аз имах едва 13 часа - съответно пробвах настилката едва при официалната десетминутна загрявка преди срещата и заслужено бях натупан още в първи кръг.

Не всичко от руския ми опит обаче беше черно. Заради ранното отпадане имах повече време за почивка и тренировки, даже контузията в крака ми, която получих в Нова Каледония, се пооправи. Отделно вече съм в състава на Израел за Купа „Дейвис" и тенис федерацията на моята страна прати с мен треньор - Моти Маарави.

Да имаш треньор до себе си е голямо предимство - освен страничен поглед върху играта и някой, който да ти казва къде бъркаш, не бива да се подценява и социалният ефект - казах му, че за четвърти път минавам през Москва, а не съм виждал Червения площад.

Затова след отпадането ми двамата отидохме на кратка екскурзия и се снимахме там. Би било срамно да свърша като повечето професионални тенисисти - обикаляш турнири по цял свят и виждаш само хотели, ресторанти и кортове. Дори нямаш една снимка от известно място, на което си бил, която да покажеш на децата си. Може и да не спечелих точки за ранглистата от участието в Русия, но си имам снимка от Червения площад.ю

Ивайло Ачев