Стоичков взе страхотно интервю от Пеп Гуардиола

Христо Стоичков подари на предаването „Код Спорт“ по TV+поредното си специално интервю. Камата, който се справя отлично и като журналист в американския телевизионен гигант „Унивижън“, се срещна с Пеп Гуардиола. А мениджърът на Манчестър Сити изключително рядко дава персонални интервюта и обикновено говори само на пресконференции. Гуардиола вече има 25 купи в треньорската си кариера и според анализаторите заплашва рекорда от 49 трофея на сър Алекс Фъргюсън. Пеп вече вдигна купата на лигата този сезон, а „гражданите“ продължават битките на още три фронта – за купата на Англия, във Висшата лига и в Шампионска лига.

- Пеп, много ти благодаря, че ни посрещаш в твоя втори дом – Манчестър! От много време чакахме този ден, в който ще имаме късмет да се видим с теб. Гледам в очите ти и виждам, че си щастлив.
- Така ли? Има дни и дни. От всичко по малко.

- Личи си по лицето ти.
- Има от всичко по малко, но да. Добре се чувствам. В голям клуб съм. Заобиколен от Чики, Ферат, близки хора, които познаваме с теб от толкова години. Всички тук са супер и всичко е наред.

- Спечелването на шампионата е винаги мечта за всеки клуб в Англия. Да триумфираш с титлата!  В момента ти си в много добра позиция за постигането на тази цел. Същото може да се каже и за Шампионската лига, където нещата за Сити вървят добре. Познавайки те толкова добре и като играч и като треньор, а и от нашето приятелство още от Барселона, мога да предположа нещо. Вярваш силно, че този отбор на Манчестър Сити ще успее най-после да вдигне трофея в Шампионската лига?
- Рано или късно и това ще стане. Работим постоянно за израстване и сами виждате какъв беше клубът само преди няколко години и какъв е сега. И повтарям - рано или късно това ще стане, убеден съм. Единствено не знам дали ще е тази година и дали сме готови и ще можем да издържим на ритъма. Знаеш добре, че Шампионската лига е много труден турнир, в който само да играеш добре изобщо не е достатъчно. Както и да бъдеш само силен отбор също не е достатъчно... Трябва да се контролират и да са налице много предпоставки, за да си безкомпромисен в атака и непреодолим в защита. Основата за това в играта ни я има, но съществуват детайли, по които трябва да работим още. А в този турнир всеки един детайл е важен... Не знам дали в момента сме подготвени за триумф в Шампионска лига, но можете да бъдете сигурни - че ще водим битка до края. Това е единственото сигурно в момента.

- Познаваш английски футбол от толкова много години... С техните типични центрирания и прословутите изсипани топки пред вратата. Малцина очакваха, че само  за няколко години, откакто работиш на Острова, ще започнеш реално да променяш стила на британския футбол...
- Не мисля, че това идва само от Сити. Благодаря ти за мнението от сърце, но наистина не смятам, че причината сме единствено ние. В Сити наистина се опитваме да играем по начина, който още с теб сме практикували преди много години. Но сега този стил на Острова налагат и много други треньори. Например Маурисио Почетино, който е тук от много години. Италианецът Конте също донесе много интересни и разнообразни неща, сега и Маурицио Сари действа... Промените продължават. Защо? Защото преди имаше 80-90 английски треньори, а сега сигурно над 60 процента са все чужденци. А добре знаем, че отборите играят така, както им казва треньорът. Затова има такава промяна. Но въпреки това основата, есенцията на футбола си е английска и в крайна сметка ние просто адаптираме нашия стил към тях.

- Много хора обичат да сравняват един отбор с друг. Говорейки на футболен език, все пак сме съжителствали с теб в една и съща съблекалня на един и същ отбор, виждам, че този Манчестър Сити започва да наподобява на твоята Барселона.
- Различен е. Наподобява, но е различен. Принципът на игра обаче е много близък. Обичаме да играем много с топката, да се защитаваме с топката дори. Отборът играе изнесен напред и действа компактно на малки пространства. Но не може да се сравнява едно към едно, защото начинът ни на нападение е напълно различен. Футболистите са много различни. В Барселона имахме една полузащита, в която Шави, Иниеста и Меси правеха много малко движения. Едва ли не всичко беше пас на крак с Виля и Самуел Ето‘о например. А тук в Англия, играчите атакуват пространствата. Стърлинг, Де Бройне, Гюндоган и Давид Силва обичат да действат в последните метри преди вратата. В този отбор има много повече преливане и всичко става по-бързо. Фундаментът, основата е една и съща, но атаката не е. Това го изживях в Германия вече. Исках да ги накарам да атакуват като Барселона и след няколко месеца си дадох сметка, че няма как да стане с тези играчи. Те просто не бяха свикнали да играят на малки пространства и затова винаги търсеха да доближат вратата и веднага да центрират. Без да губят се опитваха да играят изнесени напред и да владеят топката. Атаката е доста различна. Можеш да имаш много и печеливши идеи, но в края на краищата трябва да се адаптираш към това, с което разполагаш. Сега имам един отбор, който е по-позиционен. Все по-добре и по-добре атакуваме с времето. Много сме добри например, когато срещу нас има отбор с 10 човека в защита. Но от друга страна, ако съперникът излезе напред и почне битка за всяка топка, нещата не са толкова розови. Отборът ми обаче знае да тича добре и по много. Засега се опитваме да се възползваме от това.

- Стъпка по стъпка изграждаш отбор, който със сигурност в един момент ще стигне до топ 3. Работата ти като треньор как я приемаш – като някакво задължение или повече като призвание да направиш нещо голямо от този отбор? Да постигнеш успех за историята. Разбира се, заедно с това не трябва да забравяме и ролята ти за максималното израстване на по-младите играчи, за които често говориш.
- Да ти призная никога не съм мислил и не съм си поставял за цел при идването ми тук да правя история. Не знам дори какво мислят за това моите колеги, играчите, ръководството на клуба... Никога. И така беше също и в Барселона, и в Байерн. Защото в края на краищата един ден си отиваш и историята вече си я написал. Твоята лична история. А тя е свързана с това воденият от мен отбор да играе добре и да го прави, както аз искам и както на мен ми допада. Не мисля за историята, а просто се опитвам от първия ден да работя в тази посока. Разбира се, никой не може да ни отнеме това, което направихме миналата година. Как играхме и какво успяхме да спечелим. Ако побеждаваш, разбира се, е по-добре, защото повече те оценяват, но честно казано никога не съм си мислил, че трябва да оставя нещо определено след себе си, някаква легенда... Сигурен съм, че никой в Манчестър Сити няма някога да мисли за това. За мен е важно един ден да кажат: Докато Пеп и хората му бяха тук, играхме добре. И се забавлявахме. И спечелихме едно първенство. Не знам... Може и повече да спечелим... Това е предостатъчно. Ще видим докъде ще стигнем. Спомням си едно време, като започнах в Барселона, въобще не съм си мислил, че ще спечелим толкова титли и ще направим такъв отбор. Но се случи така. И тук правя същото. Опитвам се отборът ми да играе добре. После да тренираме здраво и отново да играем добре. Резултатите и оценката на хората вече са нещо, което идва много след това.

- Пеп, започна много млад като треньор. Във втория и първия отбор на Барселона, впоследствие в Байерн, сега в Манчестър Сити. Напрежението, умората било то физическа или ментална ли е най-тежка  за теб в работата ти? Или  предизвикателството, че трябва всеки ден да показваш нещо ново на твоите играчи? Идва ли един момент, в който все пак тази умора те завладява?
- Да! Разбира се, че идват такива моменти, в които си казваш че не можеш повече, но от друга страна в мига, в който спреш дори за малко, си даваш сметка, че трябва да се върнеш, защото не можеш без футбола. Има и двете неща: искаш да спреш, за да поемеш въздух, но веднага разбираш, че не можеш. Но това е така и в много други професии. Започнах на 37 преди вече 10 години и се чувствам поостарял. Сега съм на 47. Но има някои неща, които ги приемаш и после с времето започваш да ги обработваш много по-бързо. Най-важното е да се заобиколиш с хора, с които можеш да работиш и да си пасвате. С твоята група, с твоят екип да работите в синхрон. Да бъдете близки и да си помагате. Тук например при мен е Чики Бегиристайн и знаеш какъв плюс е това. Има отбори, където всичко изглежда добре, но в момента, в който загубиш, веднага всички скачат: „Тук има нещо? Тук нещо се случва!“. С Чики, Феран и другите момчета от екипа ми се познаваме вече повече от добре. Всички те са наясно какво искаме да постигнем и как трябва да играе отборът ни. А когато нещо не върви, знаем много добре защо и върху какво трябва да работим. Никога не си и помисляме дори, че сме на лош път. Просто анализираме къде сме сгрешили и какво точно трябва да направим, за да играем по-добре. Кой от футболистите трябва да продадем и кой да привлечем, за да играем по-добре. Но никога не се съмняваме в нашата програма и в това дали философията ни и начинът ни на игра са лоши или са добри. И това мога да го намеря само тук в Сити. Често ме питат за друг отбор в Англия. Къде ще намеря нещо по-добро от тук?! Невъзможно е да се намери! Невероятни условия за тренировки, уникални терени, хора, които те обичат и уважават! Феновете ни се чудят как да ни помагат, целият клуб върви в една и съща посока, лошите решения се поправят, но всички заедно сме зад една-единствена идея за това как трябва да я превърнем в реалност. Това няма къде да го намеря. Никъде по света. Затова може би неслучайно в началото ти, Христо ми каза, че ти изглежда, че се чувствам много добре тук. Ето! Точно затова е. Не трябва да се бориш с вятърни мелници, за да убедиш в нещо феновете или ръководството... Просто знаеш, че те подкрепят винаги и може да им се обадиш и да отидете например да вечеряте заедно. Познаваме се повече от добре вече.

- Лесно ли е да се работи с твои бивши съотборници?
- Нека да кажем, че работя с приятели. Когато свърши даден мач и почнем да си говорим как са се получили нещата, преди да кажа моето мнение, първо слушам неговото. Защото той гледа нещата от по-високо и вижда от друг ъгъл  футбола, докато от резервната скамейка не всичко се вижда добре. Много пъти сме си го говорили това. Познаваме се от 15-20 години. Понякога си говорим какъв играч ни липсва и кой би могъл да дойде. Изготвяме профил на човека, който ни трябва и след като вече го знаем, започваме да търсим. Въпреки всичко, ние не сме изключение – нас също ни съдят преди всичко по резултатите ни. И ако нещата не вървят, може дори един ден да ни изгонят. Никой не е застрахован от това. Дори и тук, дори и ние. Но най-важното е, когато нещата не вървят добре един, два или три мача например, да не настава паника и да се чуят призиви, че трябва да се промени всичко и да се направят генерални промени за това или онова... Тук в Сити не е така. Събираме се и решаваме, че отборът не върви поради тази и тази причина. И всички заедно взимаме решение какво трябва да се направи, за да го подобрим. И повярвай - това е голямо предимство.

- Ти си перфекционист. Оглеждаш всичко, като се почне от вратаря и се стигне до най-малките подробности. Дори и за тези, които са на скамейката. Знам например, че следиш даже как загряват. Какво според теб липсва на отбора ти? Някой или нещо, което би искал да имаш, за да бъдеш в топ 3?
- Не. Не мога да кажа, че нещо ни липсва. Ние просто се нуждаем от време. Този клуб няма славна история. В Англия - има, но в Европа няма. Все още. Най-добрият ни резултат досега е един полуфинал в Шампионската лига. Желанието на клуба и ръководството е след години да сме стигнали от тук до тук. Но точно това да стигнеш от тук до тук и да си в топ 3 е най-трудното. Трябва много работа. От тук до тук се стига с големи инвестиции, пари, много търпение, налагане на една и съща идея за повече от 10 години. Както и на едни и същи хора, на сработване между тях. И когато това се случи последната крачка се прави като на магия. Но за нея наистина трябва време. Трябва да стигнеш до четвъртфинал и да отпаднеш, да стигнеш след това до полуфинал и да отпаднеш... Но трябва всяка година да си там, да се учиш и да не се отказваш. И ще го постигнеш. Най-доброто на клуба ни е, че през последните години всяка години се добираме до Шампионска лига. Това е най-важното. Трябва всяка година да си там. Да се бориш в групите, на осминафинали, на четвъртфинали и един ден да вдигнеш трофея. Не трябва да забравяме, че срещу нас са трансатлантически чудовища - Реал, Барса, Байерн, Ювентус... Всички те са трансатлантически гиганти с толкова много опит, с толкова много победи и история. Христо и ти ще си спомниш, че ние в Барса спечелихме Шампионската лига през 1992 година, а като клуб я преследвахме от началото на 50-те години. Загубили сме три или четири финала преди това... Минали са 40 години... Хората не са мислили, че ще вземат Пеп и Христо и още пет други играчи и хоп, готово – спечелваме Шампионската лига. Чакайте малко, бе хора! Не е толкова просто! Така че това е най-важното - да си там в голямата игра всяка година и може би един ден да ликуваш на върха в Шампионската лига. Сега с ясната идея в нашия клуб и с правилен подход съм сигурен, че я доближаваме тази цел. И след няколко години ще я постигнем и ще спечелим.

- Представяш ли се това, което с теб изживяхме като вдигнахме трофея на Шампионската лига как ще се повтори сега? Да я покажеш на вашия стадион пред  55 000 човека, пеещи твоето име? Можеш ли да си го представиш?
- Всеки път, когато играем Шампионска лига и след като минем осминафиналите, си го представям, разбира се. Много е важно човек да има мечти и желание да постигне нещо голямо. Без тях, всичко това, което правим, не би имало смисъл. Разбира се, че всички искаме да го направим, но реалността е, че само с мечти и желание няма как да го постигнеш! Може много да си мечтая ... мечтая да живея в Маями като тебе, но за да го постигна, трябва да направя нещо. Поне да пътувам дотам например. Няма как тази моя мечта да се сбъдне сама. Човек трябва да направи нещо, за да я постигне.

- Пеп, след толкова много време гледахме и едно Ел Класико без Кристиано и Меси. Единият го няма вече в „балета“, а другият беше контузен. Но заради този, който го няма вече, изглежда Реал наистина изпитва големи трудности. Впрочем когато и Кристиано, и Лео отсъстват в Ел Класико, чувстваш ли колко осезаемо те липсват в своите отбори?
- Отлично знаеш, колко специално е това дерби! В него никога няма фаворити. Барселона има известно преимущество, че Лео е в тима. Но дали с Кристиано или без него, Реал (Мадрид) винаги ще бъде гранд. Но е истина, това което казват всички, че тимът е загубил много без него. Това все пак са едни 50-60 гола на сезон. Двамата – той и Меси, са нещо уникално. Това бе немислимо по наше време. Ти си бил един от най-добрите играчи на всички времена. Я, си представи, че трябва да вкарваш по 50-60 гола... Това е невероятно! И не са само головете, ами и голови пасове и то в най-важните моменти. Такива хора са незаменими. Мисля, че испанският футбол имаше голям късмет да може да се наслаждава на тези два гигантски играча през тези десетина години. Лео и Кристиано помогнаха на испанския футбол да израсне наистина много. Нека не забравяме, че на финалите на европейските турнири са все Реал, Барса, Атлетико (Мадрид), а Севиля спечели три последователни купи в Лига Европа. Валенсия също участва силно. Това са едни 10-15, дори 20 години, в които испанските отбори са били винаги в голямата игра и винаги силни. Мисля, че Меси и Кристиано помогнаха много да го има това надмощие и въобще самочувствието на испанските отбори. А като цяло техните магически изяви направиха голямо добро на испанската Ла Лига.

- Ти може би познаваш най-добре „атомната бълха“ - идол, мит, обожаван и боготворен от хората. Какво беше за теб да имаш Лео Меси в твоя отбор? И двамата го познаваме от времето, когато пристигна на 10-12 години при нас в Барселона, но ти си го и тренирал. За теб като треньор какво беше това да сядаш пред него и да му говориш? Как изживя всичко това?
- Изключително! Всички, които сме имали щастието да бъдем малко или много време с него, сме благословени свише, късметлии. Тези, които бяхме до него, си мислим, че е най-великият от всички минали, настоящи и бъдещи футболни гиганти, но ... човек никога не знае какво предстои. Когато Майкъл Джордан се оттегли, си казвахме, че няма да има повече такъв играч, а после се появи Коби Браянт, след него и Леброн, и Стеф Къри, и Дюрант... И постоянно излизат нови и нови, все едно извират от земята. Сигурно ще се появят и други супер играчи след него, но наистина е трудно да си представи човек показателите, които постига -  60 гола на сезон плюс много голови пасове и... без да има тежки контузии. Трудно ми е да си го представя, но разбира се може да се случи. А тези, които сме били до него, сме благословени с това, че сме видели отблизо нещо толкова специално, толкова уникално, толкова гениално! Също и толкова решаващи мачове, толкова много от най-доброто на футболния терен. Това, на което най-много се възхищавам е, че той никога не подхожда с мисълта - Вижте ме какъв супер продукт съм и колко гениален съм. Той просто излиза на терена и прави всичко да изглежда лесно. Говори, показва каквото иска да покаже и търси изява само и единствено на терена. Това, според мен, е един уникален пример за по-младите играчи, които днес, ако не са в Инстаграм или в Туитър имат чувството, че не съществуват или, ако не участват в някаква реклама, се чувстват така все едно не съществуват. Аз винаги им  показвам Лео за пример и им казвам как той е направил всичко на терена, а не извън него. И това продължава толкова много години, като по този начин показва и неговата настойчивост и неговия характер. Възхищавах се едно време на Паоло Малдини от Милан с неговите 700 милиона мача и 700 финала, който бе във върхова форма всяка година след година. Има играчи, които са добри за една година или за две години, но аз се възхищавам на такива, които са на върха повече от 10-11-12  години. Хора като Шави, Андрес, Пуйол ... Цялото това поколение бяха на върха толкова години, толкова много време . Това за мен е най-трудното в спорта. И на всичкото отгоре го правят на възможно най-високото спортно ниво. Това чувство е интересно, защото аз бях с Меси, а по-късно трябваше да съм срещу него. И си спомням чувството на респект... Какъв играч само, а!? А сега как да го спра, за да не спечели сам мача срещу нас!? Истинско чувство на уважение. Това обаче може да бъде спечелено само с много пот на футболния терен.

- След толкова много години във футбола, когато си с децата, със семейството или когато останеш насаме със себе си - мислил ли си да се оттеглиш или да отидеш в националния отбор, или като треньор в САЩ?!
- Да.

- Или да се върнеш в Барселона като президент на клуба?
- Не! (смее се) Това го запазвам за теб!

- Или да се върнеш към футболната подготовка на подрастващите, което най-много ти е харесвало?
- Да, така е.

- Да им покажеш нещата, които ние с теб научихме в Барселона.
- Човек никога не знае, но съм сигурен, че един ден ще поискам да се оттегля. Работата сега ми харесва страшно много и съм сигурен, че това няма да е в близките 5 дори 10 години. Имам още много време да бъда треньор, но наистина бих искал някога да водя национален отбор, защото желая да изживея на пълни обороти световно първенство или дори Копа Америка, или европейско. Наистина би ми харесало. Не искам да се заричам, но в Барселона бих се върнал. Ако ме искат, разбира се. И за съжаление не го казвам от прекалена скромност или куртоазия, а наистина е така. Та, там бих се върнал само, ако отида в футболната академия, за да работя с децата. За съжаление, когато започнах там, свободното място беше с малко по-големите, а бих бил щастлив, ако тогава бях поработил първо с децата. На когато се пенсионирам и се върна в Каталуния, в Барселона, вкъщи бих отишъл в академията да тренирам децата. Бих искал, да. Много ми харесва тактиката и начинът, по който обясняваш на децата, това което преди години са ти обяснявали на теб. Не го изключвам в никакъв случай, но едва след като приключа с треньорството в клубовете, а после известен период в някой национален отбор, ако ме искат естествено. Отворен съм за предложения, ако някой ме иска и чак накрая на кариерата ми, когато се върна в Барселона, бих отишъл в академията на клуба. Но като президент – твърдо не искам! Това е по-подходящо за теб.

- Не, не искам!
- А, не! Ти имаш толкова хубави контакти с клубовете на привържениците.

- Да, с феновете, да! Те са ми слабост! Пеп, спомняш ли си някоя интересна случка за първите ти крачки в Барселона в онзи голям отбор? Аз например си спомням първия ден, когато влезе в съблекалнята. Беше първата седмица на януари. Едно момченце, слабичко, с дълга коса и още без брада. Какво си спомняш? С толкова хора там около нас. Бог да ги прости някои от тях...
- Да, интересни времена бяха. Бяхме много близки, имаше малко чужденци в клуба, максимум 5. Много често ходехме на вечеря заедно или излизахме през нощта. Сега тази неща са много променени. Сега социалният живот на звездите е различен. Всеки за себе си. Но и в Барселона и после, когато отидох в Италия мога да кажа, че винаги съм попадал на хубава атмосфера в отборите. И това си беше късмет, защото за мен това е много важно във футбола. Нещата са се променили? Да. Сега дали са по-лоши? Не! И тук в Манчестър, и преди в Германия имах прекрасни момчета. Отношенията в съблекалнята бяха подвластни на приятелския дух и подкрепата между играчите. А това е най-чистото и истинско нещо в целия футбол. Най-честното и искрено нещо. Искате да играете заедно и да правите красив футбол, да се наслаждавате и да се забавлявате, да побеждавате. Обществото обаче се развива и се променя. Има много неща, които сега ги има, а преди ги нямаше. Хората трябва да се приспособяват към това. Представи си, ако по наше време ги имаше тези социални медии.

- Нищо нямаше да можем да направим...
- Тогава щяхме да приличаме много на тях. Да сме постоянно в телефона и да имаме Инстаграм и Туитър, и всичките тези неща. И щяхме да правим същото като тях. Такъв е животът. Трябва да се адаптираш към тези технологии, защото помагат да вървим напред. Така днес светът и обществото вървят напред, защото нещата се развиват и се променят. Ние трябва да се приспособяваме. Добре е, че е така.

- Пеп, в деня в който решиш да се оттеглиш в „Унивижън Спорт“ в Маями имаш осигурено място! Много ти  благодаря за интервюто!
- Аз ще отида там, само ако преди това ти си напуснал! (Смее се)

- Защо!?
- Добре де, ще работим заедно! И да ме поканите в Маями някой път.

- Когато поискаш си винаги добре дошъл. Вкъщи вратата не се заключва. Колата също е винаги отключена за теб!
- Благодаря, Христо, че дойде да ни видиш тук! Сега искам да ти задам един въпрос, за който след толкова много години, все още продължавам да имам съмнения. Още не ми е напълно ясно, гледал съм видеозапис, но все още не съм сигурен. Гонеха те постоянно съдиите, но веднъж настъпи един от тях и после в съблекалнята се закле пред нас, че не е така. Закле се даже в дъщерите си, че не го е настъпил. Не, не и не! После на записа не се вижда толкова добре, дали е така, но все пак ни каза, че не го е настъпил и аз още продължавам да се съмнявам дали наистина го настъпи или не. Може би вашата телевизия от Маями ще разкрие за мен тази уникална енигма, която ме тормози от толкова години. (Смее се)

- Ах, какъв пич си ти!