От талантлив младеж до световна икона - интервю с великия Йордан Йовчев

Часът е 15:10, а аз се намирам пред залата за спортна гимнастика "Раковски" в трепетно очакване на един от най-великите българи, една невероятна личност, един истински пример за подражание - да, познахте, говоря за Йордан Йовчев.

Ето го, идва и той, след като цял ден се е занимавал с дела на федерацията. Слиза от колата, поздравява ме и тръгваме из коридорите на залата. Първото нещо, което ми прави впечатление, са стените - на всеки 1-2 метра имаше снимка на усмихнатия Йордан Йовчев с някое от стотиците деца, които тренират в там. Уникално!

Докато стигнем до офиса, го спират много треньори и познати, за да го поздравят за доброто представяне в Лондон - въпреки че се беше прибрал в сряда, той не е имал възможност да мине през залата до този понеделник (преди това е бил във Варна и в Пловдив). Влизаме за момент и в залата, а там поздравленията продължават - от треньорите до част от децата, които се обръщаха към Йовчев с "господине".

Влизаме в офиса и той ми споделя, че днес е затънал в работа. Обяснявам му, че не искам да му отнемам много от времето - само мога да предполагам какво е да си активен спортист и президент на федерация. Споделям му, че искам да поговорим не само за успехите и паденията, а за човека Йордан Йовчев - този, който от талантлив младеж се превърна в икона на родния спорт, както и идол на милиони българи, а и не само българи.

В този момент започна разговорът ми с най-великия човек, с когото съм имал удоволствието да общувам - уникалният Йордан Йовчев.

- Какво да ти кажа? Аз съм обикновен човек. Просто през живота си имах повече късмет и всичко, което постигнах, го направих с много труд.

По принцип, познавам много хора, които са се трудили може би повече и от мен. Веднага ще ти дам един пример - Иван Иванков. Уникален гимнастик - 4 пъти световен шампион. Един път къса ахилес на Олимпиада. Вторият път стана 4-и, съдиите го прецакват и той се отказва от спорта, защото 'контузия тежка, вторият път ме прецакват, аз на трета Олимпиада не мога да издържа'. Значи, трябва да имаш и късмет. Трябва много работа, но и късмет.

Аз не съм имал тежки контузии, за да стигна до успеха и съм имал шанс...да, прецаквали са ме, но са ми и помагали, нещата се балансират.

Да, не станах първи в Атина, но това може би ми даде сили да продължа. Ето че имам още две Олимпиади след това. Може би ако бях взел златния медал, това нямаше да се получи. Това удължаване на спортната ми кариера допринася за развитието на спорта. Нямаше да има такава зала, каквато имаме в момента, нали? Може би щях да взема златото, да се откажа, да си отида в Америка или не знам какво.... Ето че сега продължавам да съм тук, залата е направена заради мен, да се готвя, което е голяма признателност. Така че човекът какъв е? Аз си работя, тренирам си, спортист бях до скоро....може и да продължа, може и да не го направя, не съм решил още, но пак ти казвам - да говоря чисто за себе си, да кажа, че съм някаква много голяма звезда или не знам, какво мога да кажа за себе си?

Аз съм като всички останали, просто съм имал късмет да се реализирам. А и спортът е такъв, че може да се види резултата. Има много хора, които вършат много работа, но ние не знаем за тях. Никой не казва - твоят масажист сигурно е много добър, дай да го видим кой е, все пак имаш много контузии. Но не го знаят кой е, нали? Или треньора - той ме вдига на халките но си казват - той треньорът само за това ти помага, той не е толкова важен.

Обаче ние си споделяме, говорим си, трябва да имаш човек, който ти е достатъчно близък, а не да е само треньор. Все пак аз съм на 40 години, говорим си за различни неща, за живота, чувствам се добре с него. Не бих казал, че целият успех, който съм постигнал, съм бил само аз. Има треньори, с които работим много - Краси Дунев, Милко Танкушев, хората от НПЛ-то, всички допринасят. Те са част от мотивацията. Много пъти съм тренирал в 10, 11, 12 вечерта. Да, понякога ме мързи, обаче те са дошли да работят, трябва и аз нещо да направя. Да, основно съм аз, но без хората, които са около тебе и които те подкрепят дори без да те познават, те също са зад теб. От там идват и допълнителните ми сили.

Спомена, че сребърният медал в Атина ти е дал сили да продължиш със спорта. А как се появи мотивацията да се върнеш тук и да се захванеш със спортната гимнастика? Защо се върна?

- Като бях в Америка, не съм се отделял никога. Прибрах се, защото хората искаха да има промяна, аз да съм председател, аз да съм лицето на спортната гимнастика. Иначе, отдавна нещата можеха да са приключили и гимнастиката да е почти свършила.

Така е, спомням си като дете сегашната зала „Раковски" в какво окаяно състояние беше...

- Аз съм 4 кратен световен шампион, но съм тренирал в много по-мизерни условия от тези в момента. Не казвам, че сега сме глезени, но е нормално да има някаква зала. Как ще дойде следващият Йордан Йовчев? Кой ще е следващият изявен гимнастик, независимо дали при момчетата или момичетата? Ако ние не им направим условия за работа, със сигурност това е минус и изоставаме. Треньорите също трябва да имат мотивация. Една статуя някой трябва да я направи, тя не може сама да се извая. Гимнастикът не става сам, някой трябва да го напътства, а това са треньорите.

Това ме върна - хората искаха да съм тук. Не съм се отделял, не ми е било безразлично. Вижда се, че се случват положителни неща. Дори в Европа малко могат да се похвалят с такава зала. Ако имаше и едно ресторантче, бихме затворили цикъла идеално. В момента имаме деца на лагер тук, младежкия национален отбор - тренират, хранят се, спят. Ако не беше тази зала, тези деца нямаше къде да отидат. В провинцията положението не е розово. Уредите са...

Вехти...

- Да, вехти, стари, 20-30-годишни, които просто не стават. Със съдействието на премиера ще направим новата зала, което не е малко - ще разполагаме с 200 хиляди лева за оборудване, ще се реновира залата, което е супер. Бавно стават нещата, но пък ще имаме два центъра - до скоро нямахме и един. Всичко става постепенно. Мисля, че правим нужното. Това, което сме направили досега, е повече от това, което е било.

Ти започна едва ли не от нулата, говорихме вече за "Раковски". Преди всичко беше една разруха...

-Имаше нещо преди 40-50 години, тогава е правено, но от тогава един път е оправяно и край. Ето че сега ние се опитваме да го направим, искаме да има реализация. Тя обаче ще е факт след 5-10 години, няма как да стане веднага. Няма как да кажат - ето, имате зала, имате уреди, къде са гимнастиците? Един гимнастик не става за 2-3-5 години. Може би трябва да минат едно - две поколения, за да има реализация, не знам. Важното е ние да правим всичко възможно, за да има условия. Нали казват, прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Все някога ще стане, аз съм сигурен. Но без условия, няма как стане.

Ето че сега условията си ги има...

- Не навсякъде, но е различно, когато има условия - ето във Варна като направим залата, ако тук има 300 деца, то те ще станат 500. Гледам и от гледната точка на родител - ако има добри условия, ако има добри треньори и се прави нужното, аз ще си дам детето да тренира там. Но когато е мизерно и хората, които работят, се мъчат и им е трудно да стават по- добри.... Бавно се случват нещата, но правим всичко. Работи се в правилната посока, поне според мен.

Аз тук съм се изградил като човек, като спортист - благодарение на България, една част в Америка, така че в момента връщам жеста. Не мога да знам какво ще стане утре, но за момента това, което се прави, ще остане вечно.

Това, което си решил да правиш, заедно с хората, с които работиш, за българската гимнастика, е просто уникално за България, особено като погледнем към останалите спортове и федерации, където скандалите са все по-големи ден след ден.

- Надявам се да е така. На фона на всичко останало, мисля че сме от положителните герои.

Ами деца, има ли повече желаещи да тренират спортна гимнастика?

- Да (снишава глас и се усмихва). Понеделник, сряда и петък след 6 часа идват много деца, даже залата изглежда малка. През зимата пък е супер, защото тренират по шорти, тъй като в залата е 30 градуса. Преди беше студ, с анцузите, а през зимата просто не се тренираше. На ЦСКА тренирахме 2 години, докато правихме ремонта тук...голяма мизерия.

Ние обаче се борим, приспособяваме се. Но, да, имаме деца. Трудно ми е да кажа бройката, но залата е пълна. И като има масовост, рано или късно ще има успехи. Качеството ще се вдигне. Като се отсеят деца, които са по-перспективни от останалите, могат и по-често да идват - разбира се, ако имат желание и възможност, така ще се подобряват. Въпросът е до желание. Но деца има, това е сигурно.

Това е много хубаво, особено сега, като стане залата и във Варна, може би в Пловдив...

- И в Пловдив, да. Там ще дадем някой уред, във Варна ще дадем. Нещата не се крепят, в момента така са добре. Постепенно ще се вдигне нивото, пък и хората ще видят, че се прави нещо за тях и това ще приемат това по-отговорно. Дават им се нещата безвъзмездно, никой не иска нищо - няма договор, че тези уреди за 200 000 лева трябва да изкарат шампиони. Трябва да я има отговорността, че това, което се прави за тях, е много. Никой не дава пари от себе си, за да отиде да купи уреди и да каже "ето".

Имал си възможност да наблюдаваш децата, как се справят?

- Да, успявал съм да ги гледам. Имаме зони, правим първенства, на които ходя. В момента има 20 момчета, които си имат треньор и той ги подбира. Ти ме заварваш тук, аз дойдох да ги видя и да разбера как се справят - да ги нахраним и да видя, че всичко е наред.

Има ли сред тези деца някое, в което виждаш себе си или не точно себе си, но огънят в очите им, с който ти си бил в гимнастическата зала като малък?

- Има, има. Специално при момченцата. Не само при тях, и при момиченцата също има, но момчетата са по-голяма бройка. Сега, ако останеш да погледаш, ще ги видиш - започват тренировка. Като влезна, идват при мене, радват се. Давам им някакъв стимул, което е супер.

Нормално, ти си им идол, както и на много други българи...

- Ако бях спрял, нямаше да ме видят в залата, докато сега е различно. Още малко мога да потренирам с тях, да им давам стимул и един ден да си кажат 'ето, вече мога да бия Йовчев'. Това трябва да е някакъв сериозен стимул за тях, разбираш ли? Така ще се вдигне нивото. А ако ме нямаше, те щяха да идват и да тренират сами, но не всеки може по този начин. Аз ги гледам, показвам им някои път какви грешки правят, какво могат да променят. Но, за жалост, не мога и аз да съм навсякъде...

Важното е, че се стараеш, че си тук и работиш неуморимо...

- Ето го, Олимпиадата свърши, но ние продължаваме да работим. Има деца, има треньори, никой не е излязъл в отпуска. Работим усилено и това е.

Да сменим малко темата - малкият Джордан как е, какво прави той?

- Ами малкият Джордан играе тенис - на 26-и има състезание. Ние го подкрепяме и така.

Как така се запали по тениса? На халките качва ли се?

- Минаваше покрай едни тенис кортове и искаше да си поиграе. Определено му хареса, запали се и още на следващия ден го записахме. Така вече 4 години. На халки се качва, но не може, не го влече нещо, гимнастиката му е повече да си играе. Тренира по-сериозно тенис, даже всеки ден.

Ти си казвал, че гимнастиката е в основата на всеки спорт.

- Много е в помощ. Но в това отношение отстъпваме. Трябва да станем като китайците - всяка сутрин в училищата трябва да има сутрешна гимнастика. Със сигурност няма да навреди на децата. В Китай това е задължително, обща физическа подготовка, половин час за загрявка поне и не се ограничават в движенията си. Според мен, това е задължително.

Какъв е шансът това да бъде въведено отново тук?

- Шанс винаги има, защо да няма? Задължаваш го, правиш го като част от учебните занимания, а отделно да си има и час по физическо. Половин час преди училище да се прави ведрина - прави се загрявка и това пак е нещо.

Да те попитам и за Олимпиадата последно, знам че си много зает. На нейното откриване ти беше в центъра на събитията в нашия лагер- какво беше да си знаменосец на България? Как се почувства?

- Това означаваше много за мен. Гордея се, че бях знаменосец (прави малка пауза).Тежка е тази корона... Наистина трябва да си я заслужил и оценявам, че тази чест се падна на мен. Надявам се да съм дал на някого нещо положително като част от делегацията. Но със сигурност това е привилегия - все пак това е българското знаме, трябва да се носи с чест и с достойнство. Поне аз така мисля.

Съжалявам, че не успяхме да вземем повече медали. Можехме, всички искахме, но понякога не се получава. Но пък реално наистина се разминахме за малко - ето, във волейбола например можехме, но не се получи. В щангите можехме да вземем медал, в бокса Детелин го ощетиха - той е напълно ощетен, трябваше да има медал, но го лишиха от това.

Няма да коментирам, че Станка "трябваше" да вземе златен медал. Можеше да го постигне, но не се получи. Можем само да я поздравим за нервите и усилията, които е положила. В художествената гимнастика можеха да вземат медал, но една малка грешка ги лиши.

Това обаче ще ни е като стимул - да си направим самопреценка къде сме сгрешили. Аз за себе си знам, че може би можех по-добре. Евентуално до 4-о, 5-о място. С някакъв жест можех да стигна и до медалите, но щеше да е пресилено - момчетата наистина бяха много добри. Но в този спорт и на тези години влизане във финал е голямо постижение.

Имаше ли вариант друг да представя България в Лондон, ако не беше твоето участие?

- Със сигурност щеше да има друг на моето място на Олимпиадата, ако аз не бях в Лондон. Регламентът е такъв, че най-добре класиралият се от държава получава квота, те още не са на ниво да ме победят. Ако аз се откажа, ще има голяма борба между 2-3 момчета за Олимпиадата в Рио.

Най-важното е, че си тук и им даваш стимул да се борят и един ден да те победят, защото ако победиш Данчо Йовчев, значи че не си случаен.

- Така е, това трябва да им дава стимул. И аз можех да си тръгна, но останах. Какъв пример да ти дам? Примерно, събира се футболен отбор и играе срещу най-добрите в България и ги побеждава с 5:0 или нещо подобно. Тогава вече можеш да се гордееш.

Вече наистина последно. На първото ти съчетание в Лондон публиката буквално изригна. Как се почувства в този момент?

- Това стана така, защото болшинството от публиката в гимнастиката е горе-долу на моята възраст и ме познава от преди 20 години, а тези момчета основно са млади и да кажем, че не са оставили такава следа след себе си.

Ти сам казваш, публиката едва ли не стана на крака. Радват се, че има един 40-годишен човек, който се справя добре и го уважават точно заради това!

Благодаря ти много, радвам се, че ми отдели време да се видим и съжалявам, че те забавих.

- Няма проблеми, и аз ти благодаря.

След интервюто великият ни гимнастик влиза в залата, която изглежда хиляди пъти по-добре от образа, който бях запечатал в главата си от детството. А вътре е бъдещето на България - има над 20-ина деца, които при вида на Йордан Йовчев започват да се оглеждат, да си шепнат, някои от тях го поздравяват.

Аз оставам няколко минути да наблюдавам бъдещето на България. Най-голямо впечатление ми прави едно от децата, което тренира...на халки! За около 15 минути това момченце се качи 5-6 пъти на уреда, за да усъвършенства своето съчетание. Може пък да съм видял бъдещия Йордан Йовчев?

Що се отнася до великия ни български гимнастик - след интервюто той отива да вземе закуски за децата, с които да укрепят силите си след тренировката. После продължи да върши своите дела, от които до момента не е имал и ден почивка. Докато този човек е лицето на българската гимнастика, то аз и вие трябва да сте сигурни, че ще има поне един спорт, който има светло бъдеще.

Иво Вецев, sporta.bg