Легенда на Ботев: Само Христо Стоичков се доближава до моя стил

На 2 юни 2011 година Динко Дерменджиев-Чико ще навърши 70 години. Напоследък футболист №1 на Ботев (Пд) за ХХ век все по-рядко намира време да отскочи до любимия си стадион край Бирената фабрика. Чико пише своите мемоари, които трябва да излязат на бял свят точно за рождения му ден. Въпреки ангажиментите си участникът на три световни първенства с националния ни тим се съгласи да говори пред "24 часа".

- Г-н Дерменджиев, разбрахме, че сериозно сте се захванали да пишете биографична книга. Кога да я очакваме на пазара?

- Бързаме да я завършим до 2 юни, когато правя 70- годишен юбилей. Читателите ще се запознаят с интересни факти за моето семейство, цялото ми родословно дърво. И това не е случайно. Моят род е от Панагюрище. Прапрадядо ми е участвал в Априлското въстание, укривал е Васил Левски. В общи линии израснал съм в революционен край, а пък аз бях революционен във футбола. Може би знаете, че аз не съм бил обучаван като футболист до влизането ми в казармата, тъй като дотогава играех като вратар. Имам даже един мач с Ботев в "А" група на този пост. Моята футболна школа бяха махалите и мачовете с парцалените топки. Затова смятам, че футболните ми качества са благодарление на гена. Майка ми беше много пъргава жена, баща ми колоездач с добри качества. Може би така съм бил програмиран.

- От ангажиментите покрай книгата намирате ли време да гледате мачове?

- Е, естествено. То 55 години от моя живот е минал във футбола, така че няма как да престана да се интересувам. Ходя на мачовете на Ботев, макар и във "В" група. Гледам много срещи по телевизията - предимно международните мачове от Шампионската лига и Лига Европа.

- И какво виждате в сегашния ни футбол?

- Съжалявам, че трябва да го кажа, но не виждам качествен футбол. Играта по нашите терени не ме удовлетворява, не може да ме ангажира с голямо внимание. Просто вътрешно нещо не ме влече така, както преди години. Може би и да има вече някаквопренасищане у мен. Но наистина от българските отбори никой не ми харесва чак толкова с играта си.

- Освен пари какво според вас е нужно, за да излезе родният футбол от кризата?

- Ако искаме да правим нещо в бъдещето, трябва да отсвирим, да не кажа и по-цинична дума, всякаква мисъл за класиране на големите форуми - европейско или световно първенство, и в същото време да инвестираме в базите. Да привлечем децата в тях, а не да стоят пред компютрите и в дискотеките. Нека за това да се влагат парите, а не за безумни заплати на футболистите. Според моята методика не трябва да се изискват никакви резултати при юношите до 16-годишна възраст. Така само ги убиваме за големия футбол. Вкарваме ги в едно русло като бройлери. Трябва да се учат на техника, финтове, импровизация. Да играят напълно освободено от борба за класиране на републикански първенства. Сега как е - всички искат да са първи. Треньорите са объркани и гонейки целта на всяка цена, пропускат много в учебната част. Детето до 13-годишна възраст вече трябва да е на "ти" с топката. Само така можем да произведем футболисти от световна класа. Друг вариант няма.

- Да разбираме ли, че не очаквате скоро България на европейско или световно първенство?

- За съжаление не виждам това да стане скоро. Но от друга страна, съм оптимист за нашия футбол. Може да ми се изсмеете, но аз съм сигурен, че един ден България ще стане световен шампион. Тогава може би вече няма да съм жив, но рано или късно прогнозата ми ще се окаже вярна.

- Откъде пък чак такъв оптимизъм у вас?

- От историята, която показва, че България е раждала много талантливи футболисти. Има една цикличност в поколенията - през 15-20 години се появяват уникални таланти. Този процес няма как да спре изведнъж. Считам, че моето поколение в националния отбор (периода 1966-1970 година) е най-доброто, най-силният отбор, който страната ни е имала. По-добър от този през 1994 година, който постигна най-големия успех досега. Винаги съм си задавал въпроса как щеше да завърши един мач между нашето поколение и това на четвъртите в света. И винаги съм бил убеден, че щяхме ние да сме победителите

- Виждате ли сега новия Чико?

- Е, това е малко неудобен въпрос, защото ще прозвучи като хвалебствие. Ще спомена само две изказвания по мой адрес. Когато пътувахме за световното в Чили, треньорът Георги Пачеджиев заяви, че Дерменджиев показва футбол, който ще се играе след 20, а може би и след 30 години - като динамика, като скорост и движение по терена, пъргавина, стартова реакция, линейна бързина и т.н. Вероятно съм ги притежавал тези качества, за да направи той такова изказване. Другият цитат е от Хелмут Шон, който в едно интервю бил помолен да коментира българския национален отбор. Отговорът бил: Вие имате много добри футболисти, но най-опасен е Дерменджиев. Та в тоя ред на мисли как да видя сега мой заместник? Не виждам такъв. То и по мое време нямаше. Ако говорим малко по-общо, Стоичков наподобяваше моята игра, но не точно това, което бях аз. Аз просто играех по целия терен, няма местенце по тревата, на което моят крак да не е стъпил. Дори Стефан Божков ми бе дал пълна свобода на действие, без да ми казва къде да отида или да ме укорява защо съм вляво, в защита и т.н.

- Говорихте много за различните поколения в националния тим, но нищо не споменахте за сегашните футболисти и по-специално за тези, които играят във вътрешните първенства.

- А вие не знаете ли? Играчите от по-младото поколение у нас започват да не мислят толкова за футбола, колкото за другите интересни неща, които животът предоставя. В живота парите развалят хората, и то глупавите хора, бих казал. Това е основният проблем и във футбола. Говоря само за манталитета на нашите играчи, защото по света винаги се е играело за много пари, както е и в момента.

- Това винаги ли сте го мислили? Питам ви, защото на времето вие бяхте може би първият, който наложи една тенденция за по-добро заплащане на треньорите.

- Говорите за периода ми като треньор на Левски. Тогава не го направих от алчност, а исках да защитя треньорската професия, а и да променя отношението към нас, треньорите. Какъв беше наставникът на един тим - господин Никой. Дават ти 200 долара заплата и те подхвърлят като носна кърна наляво и надясно. А в същото време футболистите вземаха хиляди пъти по-големи заплати.

Поисках 2 млн. лева или един обзаведен апартамент плюс автомобил. Желанието ми беше като бял човек да работя в голям клуб с високи цели. А те ме мислеха за луд и ме гледаха като извънземен. Лафчис само вдигаше рамене и мълчеше. Имах самочувствието, че съм постигнал добри резултати. От 10 мача записахме 8 победи и две ремита. Два милиона им се видяха много, а в същото време платиха точно толкова за Илиян Илиев. Като привлякоха Ясен Петров - 500 000 на ръка на него и още толкова на Ботев. Сериозна сума имаше и за Георги Димитров - Каубоя от Локо (Пд). И сега съм на мнение, че един треньор носи много по-голяма отговорност от отделен футболист и не трябвада има толкова драстична разлика в заплащането.

- Какво правят синовете ви в момента?

- Цецо е в САЩ вече 7 години. Спечели зелена карта. Занимава се с футбол сравнително малко, обучава деца, но това не му е основната работа. Внукът ми Динко Дерменджиев - младши сега е на 11. Видяхме се за кратко миналото лято. Малкият ми син пък само учи. Завърши магистратурипо история и география, говори перфектно английски. Той е далече от футбола. На 5-6 години беше по-добър от Цецо. Риташе добре с левачката, но пък след това - никакъв интерес към футбола.