Футболът може да върви ръка за ръка с политиката

Тези дни стана ясно, че легендата на френския футбол и Манчестър Юнайтед Ерик Кантона ще се кандидатира за президент на Франция.

Sporta.bg ви припомня някои от най-известните имена, решили да се занимават с политика след или по време на футболната си кариера. Това не е класация, а просто интересни факти, свързано с известни футболисти, които са открили своето призвание и в политиката. Историите на някои от тях наистина са достойни за филм или най-малкото за книга.

Дмитри Аленичев и Роман Павлюченко

Всеки, който е наблюдавал изключително лежерен подход към изучаването на английския език по време на 13-месечния престой на Роман Павлюченко в Тотнъм (той така и не успя да научи нещо), може би ще остане изненадан да научи, че снажният руснак може да се занимава с нещо, свързано с политиката. Точно напротив, той, заедно с европейския шампион с Порто през 2004 година Дмитри Аленичев са сериозно обвързани с партията на Владимир Путин - "Обединена Русия".

И докато Павлюченко няма толкова време, заради ангажиментите си с футбола, то пенсионираният от активна спортна дейност Аленичев разполага с достатъчно, за да стане представител на Федералния Съвет на Русия в Омска област, която е с население от над 2 милиона души.

Кристиано Лукарели

Докато Паоло Ди Канио, Кристиан Абиати и както понякога изглежда - цялата публика на Лацио, шумно показват своята преданост към крайно десните идеи, то сприхавият тосканец Кристиано Лукарели е отявлен комунист. Той е известен с това, че празнува головете си със поздрав със стиснат юмрук, познат от хиляди съветски пропагандни плакати. Номерът на фланелката му пък е 99 и това не е случайно.

С него Лукарели изразява почитта си към "Brigate Autonome Livornesi" - банда от радикални червени ултраси, които споделят фанатичната любов на футболиста към родния му клуб Ливорно. Тези факти от биографията на Кристиано Лукарели обаче не бива да ви заблуждават, че той е прото политически позьор. Нападателят е достатъчно уважаван като функционер и активист, за да бъде поканен от University College London на семинар, анализиращ бъдещето на крайното ляво през 2007 г.

Андрей Аршавин

Може би се питате, какво е общото между "Капиталът" на Карл Маркс, "богатството на народите" на Адам Смит и книгата на Андрей Аршавин - "555 въпроса и отговора за жените, парите, политиката и футбола"? Двамата водещи политически теоретици обаче не са и предполагали, че през 2007 г. не небосклона ще се появи ново име, което да се присъедини към големите мислители на епохата. В своята широкообхватна книга руският футболист внася свежа политическа визия, която може би няма да намери подкрепа сред феминистките кръгове, след гениалното му разсъждение - "ако беше във властта ми да забраня на жените да карат коли и те да се откажат от шофьорските си книжки, щях да го направя, без да се замислям". И докато за представянето на Аршавин не терена могат да се кажат много хубави неща, то едва ли така стои въпросът с това, което футболистът показа в първата си книга.

Олегер Пресас

Въпреки че тези от феновете на Аякс, които са виждали многобройните гафове на Олегер по време на престоя му на "Амстердам Арина", могат да поспорят, че определянето на злочестия каталунец като "футболист" е доста относително, бившият защитник на Барселона е известен като ревностен поддръжник на каталанската култура и идентичност. През 2006 г. Олегер, който е дипломиран икономист, издава книгата си "Пътят към Итака", която се отличава със значително повече интелект от литературните напъни на повечето му колеги. В нея той детайлно описва гнетът, на който са подложени сънародниците му от испанския диктатор Франко и изразява желанието си за повишаване на чувството за каталанската национална идентичност. Това са мощни и противоречиви идеи в страна все още ближеща рани от бруталността на фашисткия режим, заради които Олегер си спечелва и много врагове. Например бившият нападател на Болтън - Салва веднъж заявява, че "Има повече респект към кучешко изпражнение, отколкото към Олегер".

Синиша Михайлович

Майсторът на преки свободни удари Синиша Михайлович има навик да се навърта около доста съмнителни политически кръгове. Следвоенна Сърбия, залята с оръжия и хора, готови да ги използват, е родина на някои изключително неприятни политически субекти, като най-безмилостен и силен бил Желко Ражнятович - "Аркан". Той е военен диктатор, който също така е начело на фенклуба на Цървена звезда.

Аркан става известен с излагането на хърватски пътни знаци, откраднати от неговите "тигри", на "Мала Маракана". По-късно, когато Ражнятович е подведен под отговорност за обир, изнасилване, военни престъпления и опит за геноцид, той е един от най-близките приятели на Синиша. Вярва се, че след убийството на Аркан през 2000 г., Михайлович насърчава ултрасите на римските "орли" да окичат "Олимпико" с плакати, възхваляващи мъртвия убиец.

Бившият защитник на Лацио е известен и с това, че излезе на терена с фланелка, с която протестира срещу бомбардировките на НАТО срещу страната му през 1999 г.

Паул Брайтнер

През 70-те години на миналия век отборът на Западна Германия е считан за еталон за стил и класа във футбола с изпълнители като Франц Бекенбауер, Герд Мюлер и Сеп Майер. Въпреки това по всеобщо мнение Паул Брайтнер е човекът, който прави революция и кара хората да погледнат по друг начин на връзката между футбола и лицевото окосмяване. Брадата е запазена марка на бавареца, с която той показва съпричастността си към Че Гевара и Фидел Кастро, с които ревностно споделя идеите на марксизма.

Упадъкът на политически активните футболисти може да се установи много ясно при един поглед към родния град на Брайтнер - Колбермоор, който е рожденно място и на плеймейкъра на Байерн Мюнхен Бастиан Швайнщайгер. И докато лудата глава Паул Брайтнер успява да шокира консервативния политически елит на своето време, то Швайни дори не се възползва от възможността си да се отърка в голямата политика, след като е поканен да гледа мач на Евро 2008, заедно с Ангела Меркел, но вместо това, той се опитва да си чати с нея след това.

Джаван Некунам, Али Карими, Мехди Махдавикия, Хосеим Каеби и Вахид Хашемиан

Петимата ирански национали изпитват гнева на теокрацията през юни 2009 г. по време световна квалификация срещу Южна Корея, когато те слагат зелени гривни, в знак на подкрепата им към загубилия президентските избори Мир-Хосеин Мусави. След това и петимата се оттеглят от националния отбор, не по свой избор разбира се.

Тези луди международни мачове, където легално могат да се съберат хиляди млади иранци, дават чудесни възможности за политически протести. След един такъв двубой с Бахрейн през 2011 г., феновете изпращат пламенно послание против режима, като открито запалват портрети на иранския върховен духовен лидер Аятолах Али Хаменей.

Джордж Уеа

Носителят на Златната топка през 1995 година Джордж Уеа участва в президентските избори на родната си Либерия през 2005 г. Футболният гений, който в страната си е герой и заради хуманитарната си дейност, обещава по-добро здравеопазване, образование, както и жилищно строителство за многото бедни, с които да се опита да излекува тежките рани от бруталната цивилна война в Либерия, продължила от 1999 го 2003 г. Въпреки огромната си популярност обаче, той губи с малко от Елън Джонсън-Сърлиф, която става първата жена премиер в Африка. След загубата, въпреки че Уеа многократно призовава за спокойствие, 1000 от поддръжниците му предизвикват размирици при новината за неговото поражение, претендирайки, че изборите са били фалшифицирани.

Звонимир Бобан

Гордият хърватски националист изгрява на политическата сцена по невероятно драматичен начин. По време на кърваво дерби на неговия Динамо (Загреб) с Цървена звезда, шеф на фенклуба на който е Аркан, хърватските фенове нахлуват на терена. Докато сръбските полицаи се възползват от възможността да вкарват тежки тупаници и палки на омразните си хърватски съседи, Бобан защитава феновете, като скача с двата крака върху един от полицаите с палки. След това етническата омраза експлоадира по целия терен и на трибуните, и това е моментът, в който много хора във вече бивша Югославия разбират, че всякакви надежди за мир са изгубени и войната е неизбежна. Това е и най-близкия случай на футболен мач, който предшества война. Няколко месеца по-късно войната между сърби и хървати е факт.

Матиас Синделар

Трудно е да се сети човек за някой друг обвързан с политиката спортист, който да може да се сравнява по храброст с австриеца Матиас Синделар. Наистина забележителен играч, нападателят на Аустрия (Виена), роден като Матей Синделар през 1903 г., става яростен противник на нацизма. Той бойкотира обединения германско-австрийски национален отбор в знак на протест срещу отношението към съотборниците му - евреи.

Неговата звезда изгрява с най-пълна сила в т. нар. "дерби на обединяването" - приятелски мач, организира, за да се отпразнува обединението между Германия и наскоро погълнатата Австрия, в който играят селекциите на двете страни. Отгоре било решено, че срещата трябва да завърши наравно. Синделар обаче отказал да следва нагласения сценарий, отбелязвайки неочакван за всички на стадиона гол 20 минути преди края на мача. След това той отива да го отпразнува бурно през разярените нацистки лидери на трибуните.

Девет месеца по-късно Синделар и приятелката му са открити мъртви в дома им. Официалната версия за смъртта им е отравяне с карбонов моноксид. Много хора обаче вярват, че някой, който може да използва силата на спорта с такава сила като него, е бил прекалено опасен, за да бъде оставен жив от нацистка Германия.

Олег Блохин

Легенда на съветския национален отбор, Олег Блохин има повече от 100 мача за СССР. Той печели вече несъществуващата Купа на носителите на национални купи (КНК) два пъти в разстояние на десет години, като се разписва и в двата финала. За съжаление Блохин няма възможност да покаже таланта си в западна Европа заради ограниченията на комунистическия режим. Освен, че беше селекционер на Украйна при първото участие на страната на световни финали - на Мондиал 2006 в Германия, Олег Блохин два пъти е избиран за народен представител в украинския парламент.

Джани Ривера

Легендата на Милан Джани Ривера прави прехода от футбола към политиката да изглежда лесен, след като е избран за депутат в италианския парламент, а след това става заместник министър на отбраната в правителството на Романо Проди.

Виктор Орбан

Виктор кой? Феновете на "Football Manager" може би са чували за бившия министър председател на Унгария, защото той можеше да бъде използван в популярната футболна игра в изданието й за 2006 г. Политикът е играл футбол на аматьорско ниво в местния си клуб Фелкслут, с който записва името си в историята, след като прекъсва заседание на министерския съвет, заради мач с отбора през 2001 г.

Зико

Известният като "белия Пеле" Зико за кратко е министър на спорта в кабинета на Фернандо Колор де Мело в началото на 90-те години на миналия век. Най-големият му принос за футболните клубове в Бразилия е това, че им помага финансово, ако те докажат, че тях се работи професионално.

Ромарио

Бразилската футболна легенда Ромарио отново е в центъра на събитията в своята страна, след като неотдавна обяви, че ще се кандидатира за кмет на Рио де Жанейро. Бившият футболист на бразилския национален отбор и Барселона е член на Бразилската социалистическа партия (БСП) и депутат в парламента на южноамериканската държава.

Като футболист Ромарио бе известен с бурния си нрав, като много пъти е влизал в конфликти със своите наставници. Това не убягва на легендата - Йохан Кройф. Дори след Мондиал 1994 най-добрия му приятел Христо Стоичков се опитва да сближи Ромарио със строгия, но справедлив Кройф.

Един от първите треньори, който се опита да озапти младия Ромарио бе сър Боби Робсън при престоя си в ПСВ Айндховен. Робсън го определя като "футболен шизофреник". "На игрището прави абсолютна магия.. ", като обаче не казва какво става извън игрището.

След футбола Ромарио се насочи към политиката, където отново показва своя нрав. Наскоро Ромарио скочи на световната футболна централа (ФИФА) за организацията по Мондиал 2014. Както е известно именно Бразилия ще приеме световното първенство по футбол, а Рио де Жанейро ще домакинства на финала.

Но интересните неща в живота на Ромарио не приключват с футбола. След приключването на кариерата си той решава, че ще влиза в политиката. Така един от най-недипломатичните играчи става политик. Сега на 45 години Ромарио си остава опасен нападател, какъвто винаги е бил, но този път теренът е различен.

Марадона

Геният на Диего Армандо Марадона изумява футболния свят в продължение на 15 години, но не по-малко интригуваща е съдбата на фамозния аржентинец след това. Той никога не е крил политическите си пристрастия, а в повечето случаи открито ги е заявявал. Например дон Диего води гражданските протести против визитата на американския президент Джордж Буш в Аржентина през 2005 г. Той повежда сънародниците си, призовавайки ги да излязат срещу "човешкия боклук" Буш.

Не са тайна и пристрастията на дребния аржентинец към ексцентричния венецуелски президент на Уго Чавес, заедно с когото той през 2007 г. открива турнира Копа Америка, домакин на който е Венецуела.

Марадона влиза в професионалния футбол през 1976 г. , когато е на 15 години. Точно тогава властта в Аржентина пада в ръцете на военната хунта. По думите на дон Диего - тогава той "нямал време" за политика. Но политиката има време за него. Лидерите на хунтата го обграждат с внимание и той им връща жеста, като на публично място прегръща водача й генерал Галтиери. Днес обаче Марадона ненавижда тогавашния режим.

По принцип в Аржентина политиците не се делят толкова на леви и десни, колкото на националисти. Въпреки че политическите убеждения на Марадона често търпят промяна, той винаги е бил ревностен националист. "Ако един ден нашата армия трябва да защитава страната, ще има войник Марадона, защото аз съм най-вече аржентинец", казва навремето дон Диего.

През 1982 г., когато се стига до такава ситуация с Великобритания във войната за Фолклендските острови, в аржентинската армия нямало войник на име Марадона. Вместо това той се подготвял за предстоящото Световно първенство.

Четири години по-късно, когато Аржентина се изправя срещу Англия на Мондиал 1986 в Мексико, Марадона най-накрая дава своя принос към националната кауза, побеждавайки почти сам англичаните, като първо отбелязва с прословутата "Божия ръка" , а след това довършва албионците и с втори гол, този път напълно редовен.

"Все едно бяхме победили някоя страна, а не футболен отбор", пише след това Марадона в автобиографията си. "Въпреки че преди мача бяхме казали, че футболът няма нищо общо с Фолклендската война, ние знаехме, че те са отговорни за смъртта на много аржентински момчета там, убивайки ги като пилци. Това беше отмъщение", пише още в книгата си великият футболист.

Не може да не се спомене и съпричастността на Марадона към идеите на Че Гевара, чийто лик дон Диего е татуирал на ръката си. Той обяснява това така: "Исках да обединя двамата най-велики аржентинци в едно и също тяло".

По-късно левите идеи, завладяли Латинска Америка, не пропускат и Марадона, а той става добър приятел с кубинския лидер Фидел Кастро, с който споделя едни и същи антиамерикански настроения. Той си прави татуировка и на Кастро, сравнявайки го с "бог".

Пеле

Няма какво да се каже се Пеле защото всички знаят какво е направил бразилската легенда за любимия ни спорт.След края на своята кариера Пеле става обществен деец и добър бизнесмен. Пеле се радва на изключително уважение в родината си. Личността му е издигната в култ им той е награждаван с всевъзможни отличия, а през 1994 година му е поверен постът на министър на спорта.

Той е толкова популярен, че веднага става посланик на много инициативи. През 1992 година Обединените нации го привличат в каузата за екология и околна среда. Получава златен медал в Бразилия за заслуги и взима званието „изключителен министър на спорта" през 1995. През това време той дава различни съвети за нов закон, който да намали корупцията във футбола в Бразилия.

Този закон става известен като „законът на Пеле". Също така става посланик на ЮНЕСКО. Кралят на футбола напуска поста през 2001 година, когато е въвлечен в скандал за корупция, но нищо не е доказано. Пеле получава рицарско звание от Британската Кралица Елизабет II. Пеле също като Мохамед Али е много обичан от хората по света, но не използва тази вярност за политически изгоди и кариери.