И нека всички знаят - вече не сме посмешище

"Манекени", "лекета", "нещастници", "срам за фланелката". Българският език е богат на епитети, като почти всички негативни от тях бяха използвани доскоро по адрес на българските национали. Не, че на някого изобщо му бе жал за тях.

Колко тъжна гледка бе представителният ни тим? Празни трибуни, отчайващи резултати, незаинтересовани селекционери, президент на футболния съюз, който вече не знае как да се оправдае в ситуацията. "Искахте чужденец, ето ви чужденец", общо взето беше идеята на Борислав Михайлов, когато Боби обясняваше решението си да гласува доверието на доказано некомпетентния турист Лотар Матеус. Всъщност, "турист" не е точно казано, защото в повечето време Матеус си стоеше в Германия, без да намира за нужно да посещава мачовете от българския шампионат.

Месеци по-късно, сякаш сме направили скок във времето, подобно на герои от новела на Хърбърт Уелс. Изведнъж лекетата станаха мъже, националната фланелка отново придоби тежест и стойност, както беше по времето, когато настоящият селекционер я носеше на гърба си. Националният стадион отново се посещава не само по време на концерти, а постепенно, но сигурно, българският народ отново припознава представителния тим като свой. Как стана това?

Снощи България записа четвърти пореден мач без загуба в световните квалификации, като "трикольорите" изковаха равенство 0:0 при визитата на Чехия в Прага. Там, където преди единадесет години получихме шест безответни попадения, записвайки една от най-срамните страници във футболната си история.

В края потреперихме, преди това можехме да спечелим. Важните неща обаче са две, а именно: 1) България продължава да печели точки, при това при трудни обстоятелства (например срещу Дания, б.а.) и при тежки гостувания, каквото бе снощното, и 2) България вече е отбор. Не посмешище, което можеш да унизиш както си пожелаеш, а отбор. Колектив, сплав от 11 мъже, които няма да се дадат без бой. Които дори и да загубят, ще загубят трудно. Които ще изпотят противника си. А колко позагубено изглеждаше това чувство...

Групата ни е тежка и очертаваща яростна битка за второто място, ако приемем, че Италия вече е започнала да подчертава статута си на фаворит. На този етап Дания поизостава на пета позиция, разполагайки с точка по-малко от Армения, но съвсем скоро скандинавците ще започнат да трупат актив. Също съвсем скоро ще се оформят и ясните структури на развитие на групата - по всяка вероятност Италия ще продължи да бъде лидер, докато позициите на България, Чехия и Дания ще започнат да се изравняват, давайки начало на истинската и решаваща битка за класиране на бараж. Тогава вече ще стане наистина интересно, а шоуто ще започне. Отборът на Армения също се очертава като важен елемент в компанията, но най-вече по отношение на това, чии сметки ще объркат футболистите на Вардан Минасян. Дано не са нашите, защото "лъвовете" ги очаква тежко гостуване в Ереван.

Как обаче се стигна до това преобразяване на българския национален отбор, за мнозина крайно неочаквано? Всеки един от футболистите на тима отговарят по идентичен начин - "колектив" и "Любослав Пенев". Всъщност, двете неща са строго свързани, като първото произхожда от второто. Когато бе назначен за национален селекционер на България, Любо Пенев не получи нови, по-добри футболисти. Специалистът разполагаше с това, което преди него имаше и Лотар Матеус. Същият онзи Матеус, който превърна представителния отбор на България в пътуващ цирк, без видимо да е кой знае колко притеснен от това.

Илия Миланов е един от футболистите, които ще чертаят образа на България в бъдеще

Футболът е подчинен на физиката и техническите умения на изпълнителите, но както всяко друго нещо в нашия живот, нашата физическа активност е силно зависеща от мозъка ни, от цялостната ни психическа настройка. Няма как да си пълноценен в нито едно свое действие, ако чисто съзнателно не си на правилното място. Би било лъжа, ако кажем, че повечето национали на България са футболисти над средното ниво или разполагат с някакви бляскави технически качества. Напротив, повечето от тях и в момента демонстрират тавана на възможностите си. За останалите можем само да се надяваме, че ще поемат по правилния път. Какво се получава обаче, когато едновременно наблюдаваш играчи без сериозна класа, но и без правилна настройка, мотивация и ясна цел относно пребиваването си между аут и тъч линиите? Изключително неприятна комбинация, която мнозина от предишните селекционери ни предложиха на поднос.

При малко повече шанс, България можеше и да спечели двубоя в Прага

Българският национален отбор е отново жив, като основната заслуга за това е на неговия селекционер. Любослав Пенев се посвети изцяло на най-голямото предизвикателство в кариерата си, а когато има подобна отдаденост на човек към дадена кауза, абсолютно, категорично невъзможно е това да остане незабелязано. Независимо от крайния резултат, който понякога и не зависи изцяло от теб. Любо Пенев бе напълно наясно, че не разполага с футболисти от световна класа, каквито скоро едва ли и ще имаме, но знаеше добре нещо друго - тези футболисти не си бяха дали шанс поне да опитат да изглеждат по начина, по който ги виждаме във вече четири поредни срещи. Като едно цяло. Като свит български юмрук, който ще опита да удари, дори и с риск да пропусне или да бъде контраатакуван.

Колективът е налице. Всички са заедно, рамо до рамо, брат до брат. Когато един сбърка, друг ще поправи грешката му, без да ръкомахания и гримаси. Няма разделения по клубни цветове, няма ги вече и тарторите. Няма ги групичките, няма ги "Зиданите и Павоните", ако трябва да посегнем към испанската терминология. Има единадесет българи, ще се борят за всяка педя терен, за всяка първа топка и ще дадат максимума си, а дори и да загубят, ще им бъде простено. Стига да знаем, че са се опитали истински. Хубаво е чувството на облекчение, че вече си за посмешище. Браво, момчета.

Константин Симидчийски, Sporta.bg