Йордан Йовчев: Явно вече съм прекалено стар

На 38 години Йордан Йовчев не може да посочи място по тялото, което да не го боли. Не помни всичките си травми, но те му напомнят за себе си. Заради последната няма да участва на европейското първенство в Берлин (4-10 април). Йовчев не е в настроение, рамото го боли, макар че се опитва да се раздвижи върху успоредката, както е по дънки. Не се получава. Обхожда бавно залата на ЦСКА, разменя няколко думи с бившия си съотборник и настоящ изпълнителен директор на федерацията по спортна гимнастика Красимир Дунев и си тръгва. Отива на поредната физиотерапия.

- Данчо, след толкова интервюта, сигурно ви е омръзнало да ви питат: "Докога ще се състезавате?" И все пак не може да избягаме от този въпрос сега...
- Аз самият нямам отговор. Вече не смея да правя прогнози. Чувствах се супер, подготовката ми за европейското вървеше добре и изведнъж... ставам сутринта и не мога да си мръдна рамото. До вечерта вече нямах никакво движение в ставата. Ужасно болезнено и разочароващо. Втора седмица ходя на процедури, но засега резултатът не е добър. С рамото имам стари проблеми
с годините получих кисти, сега диагнозата е разкъсан мускул на бицепса. Не знам какво да ви кажа, освен че явно вече съм твърде стар.

- Докога смятате да водите тази битка със себе си?
- Ще видим. До световното със сигурност. Там обаче трябва да се подготвя за участие в многобоя. Много е рисковано да заложа само на отделен уред, защото не мога да съм сигурен, че ще взема медал, а само медалът носи квота за Лондон, ако пренебрегна многобоя. Най-късно до януари 2012 година ще сме наясно - ще има ли олимпиада за Йордан Йовчев, или не. Ако има, оставам. Ако ли не - спирам.

- Не ви ли идва в повече това напрежение и постоянното препускане между София и Пловдив. Съжалявате ли понякога, че се върнахте от Америка?
- Колкото и да ви се струва странно, не съжалявам. Нито за миг. Всеки прави своя избор в живота. Преди години аз направих своя. Върнах се и съм оптимист. Мисля, че се справяме добре. Федерацията върви вече по-добре, младите напредват, смениха съчетанията си, бележат стъпка напред в развитието си. Скоро ще имаме нова зала, още по-скоро ще се върнем в ремонтираната зала на стадион "Раковски". Работим хубаво с министерството на спорта, оттам имаме уверението, че в най-кратки срокове ще ни снабдят и с новите уреди. Не съм сигурен, че щях да съм по-щастлив, ако бях останал в Америка. И на двете места си има плюсове и минуси. Ако бях там, щях да тъгувам най-вероятно за тук и обратното.

- Семейството ви се установи в Пловдив. Синът ви носи вашето име, учи във вашето училище (б.а. гимназията "Христо Ботев"), но не избра вашия спорт. Огорчен ли сте?
- Никак даже. Гимнастиката не е за всяко дете. Тя е спорт, който причинява много болка и носи много травми още от ранна възраст. Днешните деца не са склонни да прекарват часове наред в залата, да ги натискат за шпагат, когато нямат качества... От това боли. Отливът на деца според мен е генерален проблем за гимнастиката. Аз не съм амбициозен родител, не настоявам и не му се бъркам. Засега той се чувства по-добре, като играе тенис, може би и на корта му е малко по-лесно. Занимава се с гимнастика два пъти седмично, когато не е натоварен в училище, а това е плюс за него, защото гимнастиката развива цялостно физическите му качества. Иначе му е интересно да гледа съчетания на големи първенства.

- Тежи ли му вашето име?
- Не мисля. Това, че съм учил в същата гимназия, нищо не означава. Самият той не обръща внимание на този факт и така е по-добре. В Пловдив никой не го товари с такава тежест, че е син на еди-кой си. Аз даже не се чувствам кой знае каква звезда, за да се притеснявам дали моята слава не тежи на детето ми.

- Но вие сте звезда, при това от световна величина?
- Не, не съм. Наистина не съм и никога не съм живял с подобно усещане.

- Всеки родител има мечти за децата си. Вие какъв го виждате след години, когато порасне?
- Интересува ме само да порасне добро и възпитано момче. Да се вслушва и да уважава родителите си. Да прави разлика между добро и зло и сам да взима решения как трябва да се държи в обществото. Стига толкова. Току-виж съм изискал повече, отколкото той самият би желал.

- Съпругата ви е бивша баскетболистка, но като че ли в нейната сянка се крие и най-голямата ви подкрепа. Така ли е?
- Боряна винаги ме е подкрепяла, независимо че решенията взимам само аз. Всеки мъж обича да бъде подкрепян, истината обаче е, че дали да спра, или да продължа напред в гимнастиката, трябва да преценя сам. И сто души да са зад гърба ми, ако съм слаб, ако не мога повече и ако усещам, че нямам сили, то тогава и най-голямата подкрепа на света не може да ме спаси от провал. Трудно ми е точно сега да говоря за бъдещето. Мога да ви призная все пак, че съм убеден, че ще вляза във форма, но ще е точно след европейското (смее се). Какво да се прави. Ирония на съдбата.

-За политика ще поговорим ли?
-Не.

-Защо? Намеренията ви в тази област затворена страница ли са?
-Напротив. Нищо не е приключило, но просто не ми се говори за това.

Владислава Лазарова, ТВ 7