"Пътят" през спомените на легендата Йордан Йовчев (интервю - част III)

Вече сте добре запознати с рубриката ни "Пътят" през спомените на Йордан Йовчев, като вече два дни поред заедно с него си припомнихме за голяма част от неговия житейски път - от първите спомени в гимнастическата зала до най-силния му период 2001-2004.

Сега ще насочим вниманието си към един от най-скандалните моменти в историята на гимнастиката, когато през 2004 година на прословутите Игри в Атина Данчо беше жестоко ощетен заради домакина на проявата...

"Да, не станах първи в Атина, но това може би ми даде сили да продължа. Ето че имам още две Олимпиади след това. Може би, ако бях взел златния медал, това нямаше да се получи. Това удължаване на спортната ми кариера допринася за развитието на спорта. Нямаше да има такава зала, каквато имаме в момента, нали? Може би щях да взема златото, да се откажа, да си отида в Америка или не знам какво.... Ето че сега продължавам да съм тук", сподели Данчо още през лятото в разговор за Sporta.bg след прибирането му от Лондон. 

Всеки си спомня добре тази Олимпиада. И то не само в България, но и по цял свят. До ден днешен се говори за финала на халки, в който Йордан Йовчев изигра може би най-силното си съчетание в кариерата. Халките не помръднаха в неговите ръце, спокойствието и увереността му бяха непоколебими, а грацията, с която укротяваше коронния си уред, накараха залата да замлъкне и хората просто се наслаждаваха на едно от най-добрите съчетания в историята на спортната гимнастика.

Данчо отскочи и буквално се залепи за земята - без помръдване, без дори трепет. Публиката изригна във възторг. Шампионът беше ясен. Само едни определени хора не го видяха и направиха най-големия подарък в историята на Олимпийските игри - съдиите определиха гръка Тамбакос за златен медалист. Потресаващо решение, от което всеки българин получава главоболие само при мисълта за гаврата, която си спретнаха в Гърция с българската икона.

Самият Данчо беше видимо разочарован, както показват кадрите от тогава, но отдавна е преживял този удар под кръста - поредното препятствие, което е формирало Човека, който виждаме днес. Той не таи злоба, не е обиден на никого. Той помни само добрите и хубавите моменти. Помни любовта на хората.

"Чеки е супер! Момчето просто си показа мнението, когато ми вдигна ръката. Де факто това засягаше и всички нас. Ние бяхме единодушни в тази насока, но, това съм го казвал много пъти, нищо не може да се промени и продължаваме напред. Просто ми остава признанието на хората от тази Олимпиада", разказва Данчо, който в десетките интервюта, които е давал, никога не каза лоша дума за Тамбакос.

Не каза лоша дума за гърците. Не каза лоша дума за съдиите. Той не таи гняв в себе си за ощетяването през 2004. Той ще запомни за винаги обичта на хората, която в този момент достигна своя връх. Ще запомни жеста на Чеки, ще запомни бурните аплодисменти на публиката. Ще остане "шампиона на народа". Дори за гърците, които също знаеха къде точно трябваше да отиде първото място...

Тогава Данчо беше на 31 години - възраст, която за много гимнастици преди него се е оказала преклонна. Много са се отказвали и по-рано, а малцина са тези, които са продължавали още дълго. Все пак спортната гимнастика е такъв спорт, който отнема много от теб - безсънни нощи в залата, здрав труд, множество болезнени контузии.

С това той се сблъсква от самото начало на своя път, но никога не се оплака от болката, не преклони глава пред травмите, възрастта и живота. Но той все пак продължи цели 8 години след злощастната Олимпиада, в които продължи упорито да гони върховете в гимнастиката, да открива нови светове пред себе си и да ни радва с изпълненията си. Но все пак дали е мислел за отказване след Атина и подаръка за Тамбакос?

"Изобщо! Никога не съм мислил за отказване след Атина. Исках 2008 да се класирам за Олимпиадата в Пекин. Определено такива мисли тогава не минаваха през главата ми, а по-скоро след 2008 година предполагах, че това ще е максимумът на моите усилия", казва Данчо, а в същото време днес е 18-и февруари (денят на интервюто), а той лети из уредите в залата сякаш е детето, което току-що се е запалило по спортната гимнастика.

За решимостта на Данчо едва ли има какво да кажем - седемте медала от световни и европейски първенства след Атина'04 говорят напълно достатъчно за това колко упорит е той. Какво вдъхновение е той не само за бъдещите спортисти, но и за цялата ни нация.

Но Данчо не само не е мислел за отказване, а в Пекин отива на 35 години с убеждението, че може да пребори всички гимнастици и да се бори за челните места в коронната си дисциплина - халките.

Той е най-възрастният участник там, но в квалификацията закова 16.275 точки и влиза с втора оценка на финала. Там обаче допуска грешка и остава на последното 8-о място в класирането, като още тогава сподели, че сам си е виновен за изпуснатата възможност.

Днес, той все още помни това съчетание в китайската столица и вярва, че без тази грешка дори златото е било в неговия обсег.

"Много исках да играя в Пекин. Но пък там нищо не направих. Там, ако мога така да кажа, бях много по-ядосан и много по-разочарован от 2004 година, защото имах реален шанс за борба за златото.

"Просто допуснах една грешка, която ме лиши от всякакви очаквания дори за медал в Пекин", казва Данчо с нотка на разочарование, но едва ли някой го вини за това след всички успехи и цялата радост, които донесе на милиони в България и по света.

Тогава голяма част от хората, включително и авторът на тази статия, смятахме, че може би сме видели за последен път Йордан Йовчев на Олимпиада - все пак тогава той беше на 35 години и вече беше най-възрастният гимнастик в такъв форум. Но Данчо намери сили в себе си и издържа още 4 години на върха в спортната гимнастика.

Какво си спомня Данчо от Лондон? Вълнува ли се, че ще играе пред толкова голяма българска публика на своя бенефис? Какви са плановете за бъдещето и новия път? Четете утре финалната част на рубриката "Пътят" през спомените на Йордан Йовчев.

Част I

Част II

Иво Вецев, sporta.bg