"Пътят" през спомените на легендата Йордан Йовчев (интервю - част I)

Ето го и краят е близо. Тъжно ми е, но един от най-великите българи в историята Йордан Йовчев е в края на своя път като спортист. Легендарният ни гимнастик ще изиграе своите последни съчетания в събота. И след това тръгва по нов, къде познат, къде непознат път.

Тъжен съм, но и щастлив. Защо? Защото Данчо ще сложи официален край на своята великолепна (меко казано) кариера там, където му е мястото. Там, където всички го обичат - у дома в България.

Щастлив съм, че ще мога да видя последните съчетания на иконата Йордан Йовчев на метри от него, а заедно с мен ще го гледа препълнената зала "Арена Армеец" в събота от 19:30 часа - близо 13 хиляди души, които са изживели и изстрадали всеки един момент по "пътя" на Данчо така, все едно това е бил техният живот.

Българската публика ще има удоволствието да види нечуван гимнастически спектакъл у нас и да си вземе последно сбогом със "спортиста" Йордан Йовчев, който след съботната вечер поема по своя нов, все още непознат път.

Sporta.bg пък ще ви представи пътя на легендарния гимнастик - всички ключови моменти от кариерата на Данчо Йовчев, като благодарение на неговото любезно съдействие ще прочетете как е преминал той през неговите очи - неговите върхове и падения, неговите чувства и емоции.

"Нямам много пресни спомени от първите си моменти в гимнастиката, но помня залата, помня и първата тренировка. Много се притеснявах и ме беше много срам, защото не познавах никого", спомня си за първите емоции гимнастик №1 на България.

Представяте ли си? Данчо Йовчев е бил притеснен. Малкото хлапе, което е бил на първите си тренировки великият ни гимнастик, едва ли е имало някаква представа какво му е подготвила г-жа Съдбата. Може би ако знаеше, никак нямаше да се притеснява. Но Данчо, като всеки друг невръстен, млад спортист, е изпитвал силен трепет при първия си сблъсък със своята орис.

"Баба ми, Бог да я прости, беше там и ми каза да отивам там и да се строявам с останалите. Това са ми най-пресните спомени. Не знаех за какво става въпрос, много бях притеснен, но пък гледах с голям захлас.

"Вътре имаше някакви страшни нинджи, които скачаха, прескачаха, играха на висилки, халки. Само си мислех какви страшни каратисти са тези момчета. Бях пленен от изпълненията".

Навярно е бил също толкова пленен, колкото са децата, които го гледаха преди разговора ни с него късно в понеделник вечер (18-и февруари) , когато той започна подготовката си за бенефиса, който цяла България чака с нетърпение, но и лека доза тъга.

"Тези деца в момента правят това, което аз като малък не можех. Не знам дали ме гледат сега, но просто са страхотни децата, които сега тренират в залата".

От момента, в който започва тренировките си, Данчо е неуморим и работи двойно и дори тройно на това, което останалите са правили. Типичната за него работливост бързо го превръща в един от най-ярките световни таланти, като безспорно специалистите виждат потенциала, който притежава легендарният ни гимнастик.

Един от многото лагери със съотборниците

Той дебютира за мъжкия национален отбор по спортна гимнастика още през 1991 година на Световното първенство в Индианаполис - тогава половината ни национали остават там, за да търсят развитие в САЩ, а Данчо се прибира в България, за да продължи своето изкачване по стълбата на славата.

Първата му Олимпиада е само година по-късно в Барселона, когато е едва на 19 години. Сам признава, че това е състезанието, което още повече го е запалило по този спорт, а и това, което му помага в израстването, което бележи в следващите години.

"В Барселона много се захласнах по спорта. Видях, че това, което правехме ние, всъщност в частност аз, видях, че съм много далеч от истината. Реално, там си направих самопреценка какви съчетания се играят, какви състезатели има, къде е елитът и какво аз трябва да направя, за да стигна това ниво и да печеля медали. Осъзнах, колко много работа ме чака".

На поредното състезание (Сабае'95)

Както вече е известно, Данчо е типичен работохолик и се труди неуморно, докато не усъвършенства максимално своето представяне. Затова не малка роля е изиграла и равносметката, която той е правел след всяко свое състезание, и най-вече това в Барселона.

"Много хора ме питат каква е равносметката сега, но тя се прави по състезания, защото там виждаш резултата. Там можеш да направиш сравнение дали ти изоставаш или вървиш напред и се представяш на ниво", казва Данчо.

Реалността, която вижда в Испания на Олимпиадата през 1992-а година, определено силно е повлияла на израстването на Великия ни гимнастик, който бележи великолепен скок в развитието си в 4-годишния олимпийски цикъл между Барелона'92 и Атланта'96.

Сабае'95

В този период той печели и първите си медали за мъжкия национален отбор, като грабва среброто в коронната си дисциплина "халки" на Световното в Пуерто Рико през 1996-а година, а през същата става и европейски вицешампион в Копенхаген на същия уред.

Едно от най-разпространените мнения обаче е, че Световното първенство в Сабае'95, Япония, година по-рано, е бил катализаторът на бъдещите успехи на Данчо в спортната гимнастика. Тогава, след блестящо представяне той грабва бронзов медал отново на халки - първото му отличие от толкова голям форум с мъжете на България. Самият той също споделя, че може би това е бил един от решаващите моменти в кариерата му.

"Да, мисля, че може да се каже, че Световното първенство в Сабае, когато станах трети на халки, ми даде нужния тласък. Може би това беше нужният пробив. Освен това тогава видях, че ставаме за нещо. Краси (Дунев) тогава взе медал, аз взех медал и нещата вървяха добре", спомня си великият ни гимнастик за вече далечната 1995-а година.

Младият Йордан Йовчев се забавлява със съотборниците в Сабае

Както е добре известно, следващата стъпка във великата кариера на Йордан Йовчев е Олимпиадата в Атланта през 1996 година, когато идва и решението той да остане и да се подготвя в САЩ. Но как се стига до това решение? Какво научи Данчо в "страната на възможностите"? Как продължи неговият път? Всичко това и още четете в следващите части от "Пътят" през спомените на Йордан Йовчев".

Иво Вецев, sporta.bg