Николай Драгиев за Sporta.bg: Дрямката на тигъра

Точно преди 11 години на турнира от „Мастърс” серията в Маями имах възможността да коментирам мач, който впоследствие се оказа исторически. В него, без да подозираме, видяхме раждането на един истински тигър, а тази първа среща между Надал и Федерер сложи началото на едно от най-великите и вдъхновяващи спортни съперничества изобщо.

Въпреки това, по онова време дори и най-големите тенис корифеи не предполагаха до какви висини ще се изстреля този необикновен играч.

Днес Надал е сред най-великите тенисисти, които някога са се появявали, оглавявал е световната ранглиста и е поставил рекорди, които едва ли някога ще бъдат подобрени. Едно от най-ценните му качества се оказа способността да се адаптира и да печели там, където се считаше, че това е невъзможно с неговия стил на игра.

Да, през годините Надал затвори устите на много критици и недробожелатели, но в момента изглежда, че се намира на кръстопът, сякаш тигърът в него е изпаднал в състояние на хибернация. И това няма нищо общо със скоршното му поражение от Раонич на турнира в Индиън Уелс. Макар и болезнена, тази загуба спокойно може да бъде причислена към графата ,,допустими”.

Онова, което с право тревожи неговата армия от привърженици и последователи, е липсата на онази енергичност, непоколебимост и воля за победа, с които години наред испанецът сломяваше и най-трудните си опоненти. Понякога наблюдавайки неговите мачове сме се удивлявали как този човек е в състояние да превъзмогне физическите закони и да стигне до победата противно на всякакви обстоятелства.

Надал винаги е флиртувал с болката, често е бил близо, или даже отвъд онази невидима бариера, която малцина са способни да преминат. В последните години обаче болката стане твърде голяма, твърде честа и дори този кален гладиатор, нямаше друг избор освен да анулира турнир след турнир.

Ясно е едно – Надал не притежава нито сервиса, нито онази свръхикономичност, характерна за един Сампрас или Федерер например. Ето защо контузиите са голямото проклятие за испанския тигър и те са го лишили от участие в много турнири, съответно титли. Според мен началото на сегашната криза при Надал може да бъде проследено чак до злощастния финал на Аустрелиън опън през миналата година.

Тази горчива загуба, която го лиши от възможността да стане единственият играч в историята, печелил всеки един турнир от шлема поне два пъти, сякаш отключи някакъв зловреден процес, чиито последици Надал все още не е успял да преодолее. Напоследък се натрупаха загуби от тенисисти, които преди Рафа побеждаваше с лекота. Такава беше онази срещу Бердих в Мелбърн, да не говорим за поражението от Фонини, записано на коронната му настилка.

Изглежда, че в момента факторът „страх” е на много по-ниско ниво. Не е тайна, че повечето от топфаворитите, като Серена Уилямс, Федерер, Джокович и т.н., печелят повечето си мачове още преди да се е разменила първата точка, просто техните съперници са твърде респектирани и дори да играят силно, не могат чисто психически да направят решителната крачка към победата. В момента изглежда, че стрaхопочитанието към Надал не е така голямо и много повече тенисисти излизат на корта, вярвайки, че могат да го отстранят.

Разбира се, всичко това се дължи най-вече на липсата на достатъчно игрова практика, както отбеляза и самият Рафа. Необходимо е да остане на корта поне няколко месеца, без да има проблеми с контузии, за да се доближи до най-добрата си форма. Испанецът поне два пъти в своята кариера е успявал да се завърне триумфално след продължително отсъствие, а когато едно нещо се случва повече от веднъж, то не е случайност, а закономерност. Ето защо е логично да очакваме да го направи за трети път.

Много важно качество за постигането на тази цел е невероятната дисциплина и трудолюбие на Надал в тренировъчния процес, както и желанието му да се развива – нещо рядко срещано при спортист, постигнал на практика всичко и който, ако сложи край на кариерата си, не би бил упрекнат от никого.

Неимоверно важни за Рафа ще бъдат турнирите на червено, когато професионалния тур стъпи на европейска земя. Едва ли е възможно да видим доминация, подобна на 2010 г. (тогава Надал спечели и трите „Мастърс”-а на червено, плюс „Ролан Гарос”, при това без да загуби сет в Париж), но една- две титли биха му помогнали да придобие нужната инерция и самоувереност. Съперниците са добре познати – Джокович, Федерер, Ферер, а също така и Нишикори, който през миналата година претърпя огромно развитие и показа фантастични качества за игра на червено. Със сигурност ще има и други, които ще се опитат да се настанят в ловните полета на върховния хищник.

В последно време Надал, който винаги се е опитвал да гледа философски на нещата, често говори за това, че тенисът не е най-важното нещо в неговия живот и не се страхува от момента в който ще спре да играе. Аз все пак вярвам, че този момент е все още далеч и още поне няколко години ще чуваме рева на тигъра и ще се възхищаваме на неговата непримиримост, ловкост и сила.