Котоошу: Сумото е по-тежко от казарма

Книгата "Моделът на успеха" вече е факт - първият наръчник за успех в България, създаден на база историите на 22-ма известни българи, излезе от печат на 15 февруари. Антон Дончев, Нешка Робева, Бойко Борисов, Антоанета Стефанова, Калоян Махлянов-Котоошу, Маги Халваджиян, Симеон Сакскобургготски, Ралица Василева, Стефка Костадинова, Саша Безуханова, Александър Морфов, Красимир Гергов, Веско Ешкенази, Никола Гюзелев, Цветелина Бориславова, Стефан Данаилов, Александър Чирков, Сергей Станишев, Олег Попов, Петър Курумбашев, Петър Векилов и Петър Стойчев споделят какво им е струвало да достигнат до успеха, а авторите Анатоли Георгиев, Емил Спахийски и Георги Стайков очертават 7 универсални качества и 7 конкретни действия, които водят до гарантирани и трайни резултати. Калоян Махлянов-Котоошу е един от героите на книгата. Роденият в Джулюница борец стана звезда на японското професионално сумо. Котоошу достигна спортния връх в Токио на турнир за Купата на Императора.

- Тренирали сте свободна борба. Защо се захванахте със сумо?

- В борбата не трябва да си над 120 кг, бяха ми омръзнали диетите. Затова започнах със сумо в Националната спортна академия. Казаха ми да си ям колкото искам. Обаче сумото нямаше собствена зала и тренирахме в залата на борците върху мушама. Нямахме и истински препаски - омотавахме се с пожарникарски шлангове, защото материята е много близка.

- Как ви откриха японците?

- През 2002-а на турнир в Германия ме е гледал г-н Накамото. Той е бил фризьор в школата "Садогатакe" преди тридесетина години, след което заминава за Германия. И когато аматьорското сумо за първи път навлиза в Европа преди 15-20 г., започва да се състезава. Даже е ставал втори в Европа, втори в света ли, нещо такова. Той ме видя и ме заведе в школата "Садогатакe", където треньор беше Котодзaкура.

- Какво си мислехте, че ви чака в школата "Садогатакe"?

- Мислех, че ще има всички условия, при които да се готвиш професионално - само ще ядеш, спиш, тренираш. Обаче съвсем друго беше... Ставаш в четири сутринта. Който е "най-нисш", трябва да става първи и да помага в кухнята. В четири и половина си на тренировка, измиташ дохиото и прислужваш на всички, които тренират от пет. И тренировките са до 10,30 - 11 ч. Като свършат, се започва поред от горе на долу. "Най-висшестоящите" влизат да се къпят, оправят им прическите, след това се хранят и примерно, ако "най-високият" започва да се храни в 11,30 ч., "най-нисшият" започва - в 14 ч. В началото ставах в четири и ядях за първи път в два следобед. Много трудно беше, защото трябва да тренираш, да миеш, да чистиш... Това, казармата, нищо не е. Просто си скапан не само от тренировки, но и от работа.

- По цял ден работите и тренирате, не беше ли скучно?

- Скучно е, но ако искаш да имаш "собствено време", за да правиш, каквото си искаш, трябва да станеш по-силен - секитoри, и по-бързо да се изкачиш в дивизията джурио, която е професионална. Тогава ставаш по-свободен, получаваш храна само за себе си, двама прислужници, заплата и гледаш - светът се променя. Разликата е от земята до небето. Това ми беше първата цел - колкото се може по-бързо да стигна джурио, защото дотогава няма нито заплата, нито нищо. Ти си никой.

- За да не се отчаяте, повтаряхте ли си: "Ще се справя, аз съм най-добрият!"?

- Не можех да си казвам, че съм най-добрият, защото тренирах с тях и бях на много ниско ниво. Но винаги съм знаел, че съм дошъл да ставам професионалист, не да убивам време. Казвах си - тъй или иначе се тренира, тук съм, за да ги побеждавам. Те започват на 15-годишна възраст, а аз влязох на 19 - четири години бях закъснял. И за да наваксам, трябваше да тренирам много повече и по-усърдно от тях. Когато тренирах борба, тялото ми беше гъвкаво, но чак до шпагат не можех да стигна. А тук трябваше, защото двама държат и натискат. Аз все пак съм от добрия случай, защото тези, които не могат, като ги натиснат, мускули се късат и става лошо.

- Това ли беше най-трудното в школата - физическите натоварвания?

- Физическите натоварвания можеха да се преживеят все пак, докато езикът... Нито аз можех да кажа какво искам, нито те, като ми обясняват, можех да ги разбера. Нито телевизия да гледаш, нито радио да слушаш. Няма с кого да си кажеш дума. То няма как да се опише просто. И си мислиш как са родителите, приятелите в България, защо трябва да си тук, да се блъскаш... Обаче когато станах джурио, всичко ми се виждаше като сън. Почти нямам спомени от първата година и осем месеца, през които бях "нисш". Само лоши и повече не искам да се връщам към тях.

- Не си ли помислихте, че може да се откажете? Нямаше ли момент на отчаяние?

- Няма отчаяние! Това е най-лошото, което може да ти се случи. Колкото и да си отчаян, трябва да виждаш светлина напред. Иначе смятай, че си свършил! Никой не може да те спаси.

- На 24 май 2008 г. станахте първият европеец, спечелил Купата на Императора. Вашият баща Стефан беше в публиката, как се почувствахте?

- Много се радвам, че го направих пред очите му. Дотогава имах няколко пъти възможността да спечеля, но винаги нещо се случваше и губех последните срещи. Изведнъж спечелих и просто така се отпуснах: "Най-после!" И видях баща ми със знамето на България.

- На тренировката преди самата среща представяте ли си как ще се развият нещата?

- Стават твърде много неща за мислене и няма как да се отреагира. Ако тръгнеш да го мислиш и след това започнеш да го правиш, минават няколко стотни от секундата. Това време е фатално - забавяш се. Дотам трябва да си се усъвършенствал, че - без да го мислиш - тялото само да се движи, трябва да го усещаш.

- Вие живеете на единия край на света - в Япония. Брат ви Нелко е на другия край - в Канада. И двамата сте от едно малко село в България - Джулюница. Вярвате ли, че всеки си има някаква съдба, или човек каквото сам си направи - това е?

- Донякъде има съдба, но решенията ги взимаш сам, тъй че тя винаги може да се промени. Като поемеш пътя, всичко е в твоите ръце.

- Най-тежкият ви момент в сумото досега?

- Имам контузия в дясното коляно, извади се. Един голям сумист ме натисна, не можах да се издърпам и той падна върху коляното ми. Когато се извади първия път, бях от 4-5 месеца в Япония и като ме гипсираха, се чудех дали ще мога да продължавам да се занимавам със спорт... После пак се изваждаше и така пет пъти.

- Пет пъти! Една операция няма ли да помогне?

- След операцията, казват, шест месеца не можеш да се занимаваш със спорт, трябва време за възстановяване. Направя ли операция, това означава, че приключвам със сумото завинаги.

- Не боли ли, когато се състезавате?

- Когато го натоварвам повече, ме наболява, но гледам да го тренирам, за да може мускулите около коляното и връзките да се засилят и да го държат. Много е трудно, защото хем трябва да го пазиш от големи натоварвания, хем не можеш да не го натоварваш.

- От 9 г. живеете в Япония. Каква е разликата между българи и японци?

- Ние, българите, като личности, като умения, като каквото искаш, сме много силни. Но когато сме в група, сме нищо. Защото всеки гледа да прецака другия, да го дръпне надолу и да е при него, да не е отгоре. Вместо да се стреми да го настигне. Докато японците като единици не са кой знае какво, но като се съберат в група, са непобедими. Затова и като общество успяват във всичко. След Втората световна война нищо не са били, а стават втората икономика в света. И наскоро - земетресения, цунами... Обаче станалото станало - те ще се оправят, защото всички помагат. Всички.

- В сумото сте един от най-успелите чужденци в Япония. Какво е вашето обяснение, защо вие успявате, а много други - не?

- Най-важното нещо е никога да не се отказваш от целите си. Дори и да не ти се струват възможни, важното е да си трудолюбив - резултатите рано или късно ще дойдат. А другите чужденци, то и за японци се отнася, отказват се, не виждат смисъл, тръгват на по-лесно, чакат някой друг да им свърши работата.

- Какво трябва да променим ние, българите, за да успяваме повече?

- Първо, всичко започва от семейството, родителите и възпитанието на децата. След това тези деца отиват в училище, където да не викат на учителите: "Ти какво ще ми кажеш, знаеш ли кой съм аз?", а да слушат какво им приказват. След това вече трябва да знаят какво искат от живота. Имаше един в 12-и клас, след абитуриентския бал тръгна да си търси работа - обаче хем иска да работи малко, хем да получава много пари. И го питат: "Добре, какво можеш да правиш?" "Нищо!" "Е, като не можеш да правиш нищо, как да ти дадем пари?" Човек без образование е за никъде, как искат да успеят?! А колко е важно човек да вярва в себе си? Ако не вярваш, че ще успееш, смятай, че не си успял. Ти помислиш ли "аз няма да успея", умре ли ти надеждата, смятай, че и ти си загинал.

- Вашата история звучи като приказка. Приказка, която за щастие продължава. Каква е поуката дотук?

- Никой няма да дойде да ти покаже, да ти даде нещо. Сам трябва да си го търсиш. Сам трябва да го намериш. Трябва да се движиш, трябва да пробваш много неща и да специализираш в едно.

"Стандарт"