Кобрата: Приемам хорската злоба като нещо нормално

Едва 48 килограма, Кубрат Пулев грабва първото си злато от републиканско първенство. Световната слава идва далеч по-късно и то на професионалния ринг. Той е вече 31-годишен, тежи 114 кг, мачка като машина всеки съперник по пътя си, спечели и защити европейската си титла и пояса на Международната боксова федерация (IBF) и все повече се доближава до мач с легендарния Владимир Кличко. Отстрани за обикновения зрител всичко се свежда до пот, тренировки и бой. Кобрата обаче измина дълъг път в доказване на своя талант.

- Какво беше детството ти?
- Безгрижно. Не като на сегашните деца. Записват ги на 5 езика, два спорта, уроци, компютри и нямат време за нищо.

- А ти не си ли пробвал 2-3 спорта?
- Не. Аз първо започнах с футбол. Бях вратар. Играехме с брат ми пред блока. Един ден спря някакъв човек. Гледа ни около половин час. Брат ми Тервел ми биеше дузпи. Приближи се и каза: "Искате ли да дойдете в ЦСКА. Аз съм треньор на момчетата". Бяхме малки. Това се случи още преди да започна с бокса. Баща ми нямаше нищо против. "Идете, но на мен боксът ми е страст", каза. Татко беше маниак на бокса. Така с брат ми и още едно момче отидохме в ЦСКА. Играхме, но когато детето няма натиск от родител и никой не го бута напред, трудно се ориентира. Нормално е да се прояви несериозност и по едно време престанахме да ходим на тренировки. Баща ни започна да ни показва бокса. Ние, малчугани, се увличахме. Уж да се научим да се бием. Постепенно той започна да ни ангажира все повече. Караше ни да тичаме, създаваше ни спортни навици.

- Баща ви е вашият първи треньор, а след това отивате в "Локомотив"?
- Да, той нямаше клуб и за да отидем на състезание, трябваше да ни запише някъде. Тренира ни около година и половина. Брат ми даже нямаше право да играе, толкова беше малък. Баща ми ни заведе първо в "Локото", където се задържахме една седмица, но не му харесаха условията и ни прехвърли в "Академик", при зала "Фестивална". И там се застояхме една седмица, защото нещата му се видяха несериозни. Така се озовахме в ЦСКА. Констатацията му беше "И тук не е, както ми се иска, но е по-добре от останалите". Тогава ЦСКА беше голяма сила в бокса и имаше много треньори - Борислав Бояджиев, Красимир Чолаков, Тодор Вълков, Петър Лесов, Константин Петков, Михаил Таков също, но основно Бояджиев се занимаваше с мен и брат ми. Той ни изграждаше като техника, като боксьори. Беше голям щаб, голям клуб! След това се записахме и в спортното училище.

- И какво си спомняш от годините в спортното на ЦСКА?
- Не бях отличник. Даже обратното, защото бях несериозен и мързелив към ученето и не ме вълнуваше изобщо. Бях малко див. Но за нищо не съжалявам. Всеки човек си има неговите страсти, желания и талант.

- Имаше ли предмет, който ти бе интересен?
- Историята и географията също.

- А къде празнува абитуриентския си бал?
- Мина нормално. Не съм празнувал кой знае колко. Бях волна птица. А и сега също. Защото съм човек, който обича свободата и държи на нея. Никога не съм позволявал да бъда притискан от нищо. Харесва ми да съм такъв, какъвто съм, и да отстоявам своето. Така съм възпитаван и такъв ми е характерът.

- Имал ли си друг прякор освен Кобрата?
- Не.

- Винаги си казвал, че брат ти Тервел е твоят най-верен приятел. Имаш и три сестри, за които не говориш много.
- Те вече са със семейства и се виждаме по-рядко. Но винаги сме ги подкрепяли и обичали много. Имат по едно дете, а едната и две. Така че аз съм и вуйчо, и чичо. Само брат ми няма племенник или племенница от мен.

- Глезят ли ви сега сестрите и как гледат на успехите ви?
- Нещата се променят. Вече не сме малки. Всеки върви по пътя си. Радват ни се много и се гордеят с нас.

- Кое е най-важното правило в бокса, което научи от баща ти?
- Боксьорът трябва да има съвкупност от много качества, които да развива постоянно, но едно от най-важните е бързината. Той ми каза, че имаш ли я, имаш всичко. Явно и у мен, и у брат ми е изграждал това качество.

- Къде се чувстваш по-удобно - на аматьорския или професионалния ринг?
- Двата вида бокс са много различни, макар че изглеждат един. Аматьорският е игра. Той е като футбола, има определени джентълменски правила. Професионалният е по-брутален. Той е - ако щете - гладиаторски спорт. Правилата в него са по-свободни, а рундовете - доста повече. При нас е много по-тежко - физически и психически. Подготовката за всяка битка също е различна. Професионалният бокс е силно развит в Америка, Германия, Англия, Русия. Хората там го обичат, а оттук той става интересен и за телевизиите, което пък го превръща автоматично в спорт с много пари.

- Помогнаха или попречиха тогава онези, които те отписваха от бокса? Помниш ли онова време и таиш ли някаква злоба към тях?

- Е, това не беше толкова отдавна. Спомням си, разбира се, какво се случи преди четири години. Да, вярно, че тогава след загубата от колумбиеца Оскар Ривас с 11:5 точки в категория над 91 кг още в първия кръг на олимпиадата в Пекин през 2008 г. хората ме отписаха. Неприятно ми беше, но пренебрегнах всички лоши думи по мой адрес. Просто продължих по моя път, защото вярвам в собствените си сили и много добре знам какво мога. Аз съм човек, който бързо забравя лошото. Не тая злоба към никого. Просто не е лошо тези същите хора сега да си признаят, че тогава сгрешиха. За мен това е минало. Вярна се оказа онази приказка "Всяко зло за добро". Истина е, че това стана основната причина сега да съм професионален боксьор. Но всеки си има съдба или Господ му показва пътя. Аз не съжалявам за нищо. Чувал съм много негативни изказвания по мой адрес и приемам хорската злоба като нещо нормално. Не е въпросът, че на мен някой ще ми попречи. Моята психика и воля са достатъчно калени. Лошото е, че такъв е манталитетът на българина, че злобата е национален спорт. Не е справедливо да се отписват хора, които са се трудили толкова много, ей така - само с един замах! Не е правилно! Глупаво е.

- Имаш ли самочувствието, че проправи пътека за българите в професионалния бокс?
- Виж, у нас професионалният бокс не е развит. Няма толкова много качествени състезатели, също и спонсори, телевизиите не плащат много, за да предават пряко мачовете, а това са основите за развитие на този спорт. Българските шампиони приключват кариерата си като аматьори, пак казвам, защото няма условия да се развиват като професионалисти. Което се дължи основно на боксовото съсловие. Колкото до това дали съм проправил пътека за наши момчета - мисля, че отговорът е да. Защото погледът на професионалния боксов свят към България сега е съвсем друг. И на българите също към този толкова красив и мъжки спорт. В този смисъл пътеката е проправена, ред е по нея да тръгнат още таланти. Всъщност, името на страната ни като боксова сила е отдавна чуто. И преди мен сме имали състезатели, които също са дали своя принос това да стане факт. Сега трябва да се работи за развитието на професионалния бокс. Смятам, че е крайно време да се започне работа и в тази насока. И то тук - в България. Иначе просто няма как да се радваме на нови успехи.

- Как е организирана работата в германския ти клуб "Зауерланд"?
- Организацията е желязна. На върха на структурата стои един коректен и много свестен човек милиардер - Вилфред Зауерланд, който контролира целия процес. За него професионалният бокс е страст и много печеливш бизнес. Около него има голям екип от специалисти, които си вършат съвестно работата. И много спонсори, които също дават пари за бокса, но и печелят много от него. Боксът е превърнат в добра реклама и оказва се - в още по-добра инвестиция. В Германия всеки разбира от своята работа и я върши с желание. Сроковете се гонят и всичко става по график. Никой не се прави на всезнайко, а хората се трудят в екип. В клуба е същото - работи се с желание и прецизно, и в името на общия успех.

- Какво си говориш с г-н Зауерланд?
- Ние сме се срещали много пъти, но за кратко и разговорите ни са винаги интересни. Той е много интелигентен и уважаван човек.

- А родният бизнес погледна ли към теб?
- Да, мисля, че вече се появи интерес. Имам няколко предложения за спонсорство от родни фирми. Едно от тях е на известните в България бизнесмени братя Диневи, които са коректни хора и са постигнали много. Има и такива, които предлагат нещо и твърдят, че това е реклама и за мен, и за тях. Но аз не мисля, че имам нужда от реклама, защото моите успехи на ринга са моята реклама.

- Мач на Кубрат Пулев в София - възможно ли е?
- Всичко е възможно. За немския ми клуб е важно да съм популярен в Германия, а аз искам да проведа един мач у нас, за да зарадвам сънародниците. Такова събитие ще бъде полезно за българския бокс, за спорта като цяло, за престижа на България. Надявам се една такава среща да повдигне духа ни и хората да гледат здрави битки. Важно е обаче да има стабилни бизнесмени, които да ударят здраво рамо на една подобна инициатива. Ако има повече спонсори, които припознаят интереса си към подобен мач в София, защо да не се проведе!? Разбира се, трябва да говоря и с моя мениджър. Няма да скрия, че ще е трудно, защото той гони своя интерес. Но всичко е въпрос и на организация.

- След 300 мача в аматьорския бокс и 17 на професионалния ринг, къде ударите болят повече?
- В аматьорския бокс боли повече. Защото даваш много от себе си, а не получаваш абсолютно нищо. Даваш си живота, времето, младостта и здравето, а накрая за награда получаваш псувни, интриги и хули по свой адрес. Тогава ти остават само раните от предателството на свои и осъзнаваш, че хората не те заслужават. Така се случи с мен. Ако бях злопаметен, със сигурност сега нямаше да играя или говоря за България, да вдигам флага ни, да искам и мач в родината. Но аз така чувствам нещата, така ги правя.

- А как свикна с физическата болка от ударите?
- Свиква се донякъде в процес на упорита работа със себе си. В един момент даже започва да ми липсва, ако не тренирам. За да постигнеш нещо голямо, няма как да не плащаш за това.

- Осъществи ли детската си мечта?
- Не съм си поставял крайни цели. Исках да стана един щастлив и преуспял човек. Да бъда истински мъж, както ме е учил баща ми.

- Значи си сбъднал мечтата?
- Определено да. Най-напред мечтаех да стана шампион на България. И станах. Първо на 48 кг. Мечтаех после това да се случи и при мъжете, да попадна в националния отбор. За мен това беше нещо голямо. Целите ми бяха съвсем обикновени, това ме е вълнувало и правело щастлив. И така във времето си поставях нови и нови цели и мечти.

- Всяко дете има любима храна. Ти?

- Много са. Обичам макарони на фурна, грис халва, кускус и още много др. Обожавам българската кухня.

Мария Димитрова, "Стандарт"