Как Маестрото Йохан Кройф формира футболната култура на Холандия

Великобритания има „Бийтълс“ и „Стоунс“. Холандия има Йохан Кройф. Тяхното изкуство е различно, но наследството, което оставиха, е еднакво важно. Кройф не бе просто ключова фигура в тактическата революция през 60-те и 70-те, който превърна Холандия от празно място на футболната карта в най-важната футболна нация.

Кройф промени самите холандци, тяхната самоличност. В статия по случай 50-ия му рожден ден през 1997-а писателят Хуберт Смеетс твърди, че Кройф е направил повече от всеки друг, за да формира образа на съвременна Холандия. Появил се на голямата сцена по едно и също време с провосите (младежко контракултурно движение в Холандия през 60-те – б.р.) и хипитата, той въплъщава духа и идеите на 60-те, както го правеше и Джон Ленън. Кройф се сблъскваше с футболните авторитети, вдъхновяваше, изумяваше и очароваше своите съвременници, разбиваше остарелите стереотипи.

За старите „регенти“, които управляваха страната, той бе гласът на младостта, който казва: „Сега е наш ред“. Някои от съотборниците му в холандския тим, който трябваше да спечели Мондиал 1974 (безотговорно загуби от ФРГ на финала главно заради арогантна самоувереност), също носеха дълги коси и любовни накити, но Кройф никога не е приличал на хипи. Той бе страховито надъхан и се интересуваше от парите. Както сам отбелязва: „Когато моята кариера приключи, аз не мога да отида в пекарната и да кажа: „Аз съм Йохан Кройф, дай ми малко хляб“. В тогавашния все още аматьорски свят на холандския футбол да играеш за националния тим се смяташе за чест, но Кройф бе първият, който поиска заплащане. Когато откри, че официалните лица от федерацията имат застраховки при пътуванията в чужбина, а играчите нямат, той поиска и получи – промяна. Започна да задава въпроси, които цялото му поколение задава: защо нещата са организирани по този начин? И никога не спря да пита – и на терена, и извън него.

Подобно на песните на „Бийтълс“, Тоталният футбол, роден в Аякс, бе продукт на няколко забележителни таланти, които взаимно се провокираха и вдъхновяваха. Треньорът Ринус Микелс осигури посоката, професионализма и организацията. Югославският защитник ветеран Велибор Васович обучи неопитните холандски момчета как да се бият и да печелят. Доктрината за високата преса – сега масово явление, но сензация през 1970-а – произлезе от навика на Йохан Неескенс да преследва съперниците дълбоко в собствената им половина. А Кройф бе геният зад цялата тази операция. Той влияеше върху събитията на терена не само като свръхнадарен и неподражаем играч – наравно с Диего Марадона и Пеле – но и чрез навика си да прави основни тактически промени по време на самия мач, без изобщо да се съобразява с човека на пейката. Кройф и Микелс превърнаха в играта в ново състезание: който успее да контролира определено пространство на терена, той печели мача. По този начин те подсъзнателно моделираха и цялата холандска култура.

Векове наред местните намираха хитри начини да експлоатират и контролират пространства в своята пренаселена и заплашена от морето територия. Това усещане е очевидно в картините на Вермеер, Саенредам и Мондриан. То присъства и местната архитектура и земевладение. Само една малка крачка бе нужна, за да се прехвърли и във футбола. Тоталният футбол позволи на Аякс помете всичко, за да спечели три пъти поред КЕШ (1971-73), а на Холандия да очарова света на Мондиал 1974. Нещо повече, както Денис Бергкамп веднъж отбеляза, личността и идеите на Кройф оформиха футболната култура на Холандия. Без Кройф тази философия би умряла още в началото на 80-те – времето, в което повечето „тотални футболисти“ се оттеглиха, а дефанзивният футбол стана модерен дори в Ниската земя.

В Аякс обаче Кройф бързо възстанови „тоталните“ принципи, а после добави и свои собствени идеи. С годините те се превърнаха в новата религия на Холандия. Кройф реорганизира школата на Аякс, за да научи момчетата да играят по неговия стил, а след това повтори същия трик с по-голям бюджет и в Барселона. Днес приемаме за даденост, че Испания е земята на елегантния, мислещ и творчески футбол. Кройф е човекът, който направи това. Той обичаше да спори, беше арогантен, подтискащ и брилянтен. Ценеше творческия дух, красотата, оригиналността и атаката, загърбваше негативизма и скучната защита.

Ето така няколко генерации развиха същите характеристики. Трагичното е, че никога не води националния тим, макар по едно време това да изглеждаше сигурно за Мондиал 1994 (не се разбра с федерацията за пари). Въпреки това всички велики холандски отбори сякаш играеха с неговия дух. Понякога бяха яростни, по-често – красиви и брилянтни. Обикновено когато те са най-добрият отбор, се провалят на най-важното стъпало. Подсъзнателно те следваха образеца на саморазрушителното поведение, белязало финала през 1974-а.

Не всичко по пътя бе гладко. Вярата му в „конфликтния модел“ – идеята, че извличаш най-доброто от хората, като провокираш битки и така вдигаш нивото на вълнение и адреналин – спечелиха на Кройф врагове толкова лесно, колкото фенове преди това.  Битките с клубните президенти и съотборници водеха до раздели, особено в Аякс и Барселона – двата клуба, които определиха кариерата му. Той отиде на „Ноу Камп“ като играч през 1973-а само защото съотборниците му в Аякс го обидиха, като гласуваха Пит Кайзер да е капитан. 23 години по-късно Хосеп Луис Нунес го уволни като треньор на Барса, след като Дрийм тимът започна да остарява. Кройф получи своето отмъщение след това, когато организира победата на конкурента му за президентския пост Жоан Лапорта.

През 1983-а босът на Аякс Тон Хармсен се усъмни, че вече 36-годишният Кройф е способен все още да вдига на крака трибуните. Покрусен и ядосан, Йохан отиде във Фейенорд и го изведе до дубъл. Последната му футболна битка бе в Аякс. Уплашен от рязкото падане на стандарта на клуба, през 2011-а той организира преврат, с който старите костюмари бяха заменени от група по-млади бивши негови възпитаници, най-вече Вим Йонк и Бергкамп. Идеята бе Аякс отново да се превърне в световен център за футболни таланти. Основните фигури обаче се оттеглиха, а в края на миналата година, след като му откриха рак, го стори самият той. Въпреки това едва ли има друга фигура във футбола, който може да се похвали с две толкова славни кариери като играч и треньор.

Днес е трудно да си представим играта без понятия като преса, без идеята за контролиране на топката и пространството, без смяната на позициите на защитници и нападатели, когато моментът го изисква. Дори слабостите му могат да доведат до положителни неща. Както сам казва: „Всеки недостатък си има предимства“. Дългогодишната му вражда с най-добрия вратар в страната Ян ван Беверен например го кара да убеди Микелс да вземе Ян Йонгблод на Мондиал 1974. Мнозина тогава смятали Йонгблод за твърде стар и ексцентричен (пазеше без ръкавици – б.р.), но Кройф бе забелязал, че той е добър с краката и в излизанията. Ако бъде използван като допълнителен защитник, Холандия можеше да пресира още по-дълбоко противника. Така се ражда концепцията за вратаря-либеро.

Без Кройф едва ли щяхме да има такъв брилянтен модерен пример за нея като Мануел Нойер. Верността на Кройф бе към принципите на красивия и ефективен футбол, отколкото към даден клуб или страна (след финала на Мондиал 2010 той взе страната на Испания и критикува Холандия за тактиката на грубости, която определи като „анти-футбол“). Арсен Венгер веднъж каза, че е невъзможно да се репродуцира отново Тоталния футбол на Аякс и Холандия от началото на 70-те, без Кройф да е на терена. Мнозина обаче се опитаха. Удивително голям брой грандове в наши дни са пряко повлияни от него – Барселона и Испания, Байерн и Германия са само най-видните. Така бе и с Ариго Саки и всепобеждаващия Милан в края на 80-те, базиран върху протежетата на Кройф - Рууд Гулит, Марко ван Бастен и Франк Рийкард. А после и с Непобедимия Арсенал от 2003-04.

Всичко това се случи, защото – както казва Артур ван ден Бугард – Кройф разреши „метафизичния проблем“ на футбола. Т.е. ако играеш добре по стила „Кройф“ и имаш достатъчно талантливи играчи, трудно ще загубиш. В крайна сметка Кройф се оказа бащата на съвременния футбол.

Дейвид УИНЪР, Observer.co.uk