Ивайло Йорданов на 50: Разбрах кои са ми приятели, когато лекарят ми съобщи ужасна диагноза

Легендарният български универсален футболист Ивайло Йорданов навършва днес 50 години. За своите 50 години настоящият директор на Локомотив (Горна Оряховица) е преживял много – и хубаво, и лошо. Футболист номер 1 на страната ни за 1998 година, същата е избран и за най-добър в Спортинг (Лисабон). Истинска легенда на португалския гранд и до ден днешен обичан и помнен от клуба и привържениците. Четвърти в света от САЩ’94. През 1995 година претърпява тежка катастрофа, от която е със счупен прешлен. Две години по-късно научава, че страда от множествена склероза. Универсалният футболист и изключително борбен човек Ивайло Йорданов говори пред колегите от „Блиц“ за двата най-тежки момента в живота си, за разговорите с лекарите, за приятелите и подкрепата, която е получил.

– Честит юбилей. Какво си пожела днес?
– Здраве. Защото това е най-важното. Колкото и клиширано да звучи, ако човек няма здраве, каква полза от другото.

– Каква е равносметката ти за тези 50 години?
– Не обичам да правя равносметки. Не съжалявам за нищо, което съм направил в този живот. Може би, ако трябва да се върна назад, някои неща сигурно бих ги направил по друг начин. Но като цяло не съжалявам за нито едно мое решение.

– Получи ли вече поздрави от бившите си отбори и от твои бивши съотборници от националния отбор?
– Постоянно ми звънят всякакви хора, приятели. Днес ще е така. Ще зареждам телефона няколко пъти.

– Кои са най-хубавите моменти в живота ти до тук?
– Раждането на децата ми. Безспорно!.

– Замисляш ли се често как си успял да се пребориш за тези 50 години и колко силен трябва да е човек, за да мине през това?
– Ние българите сме богати на поговорки. В една от тях се казва, че неволята учи. Когато си опрян до стената нямаш избор. Аз имам една приказка: Когато не можеш да вървиш напред, направи крачка встрани, но никога назад. Винаги съмс е водил от това нещо.

– Няма как да не те върна на световното в САЩ през 1994 година. Изненадахте света, а изненадахте ли себе си с представянето си или очаквахте това да се случи?
– Когато отиваш без цели и очаквания, а просто да покажеш какво можеш, винаги се получават нещата. Знаете, че България дотогава нямаше нито една победа на световно първенство, а вече беше участвала шест пъти. Може би този психологически момент беше много важен. А след първата победа вече се освободихме изцяло и психически и психологически. Също така повечето от футболистите играеха в чужбина, манталитетът навън е съвсем различен. Естествено, не омаловажавам играчите, които тогава бяха в български отбори, защото в онези години се играеше качествен футбол у нас. Оттам дойдоха резултатите. Бяхме много добри и като единици, и като колектив.

– Това ли беше ключът за успеха?
– Да. Тогава очакванията за нас не бяха големи. След първия мач (б.а. – загуба с 0:3 от Нигерия) типично по български се опитаха да ни сринат. Не искам да се оправдавам, но тогава се изгаряше на обяд. 40 градуса жега. Не бяхме готови за тези температури.

– Имаше ли притеснение, че може да останем без победа и на това световно?
– Не. Ние отидохме да играем мач за мач. Отидохме да направим една победа и да покажем, че България има много качествени играчи и отбор.

– Накрая наложи ли се с други методи да ни спират, за да не им покажете изцяло какъв отбор сте?
– Не знам дали знаете, че ние нанесохме на това световно много поразии на организаторите. Първо отстранихме Мексико. А знаете колко мексиканци има в САЩ. Това означаваше, че всички тези мексиканци спират да дават пари и това е загуба от финансова гледна точка на организаторите. После дойде ред на германците. Те се бяха приготвили за финал. Германия като отива на световно или европейско първенство запазва хотели до финала. Ние пък естествено нямахме запазени, затова след като ги отстранихме се настанихме в техните хотели. Ако бяхме остранили Италия, пак щяхме да останем в хотелите на германците, но.. Не беше редно да се случва така. Никога не съм бил против да загубя мач, стига да го загубя с футболни методи. Няма отбор в света, който да побеждава винаги. Но когато има странични фактори е малко тежко. Когато си футболист и виждаш, че други фактори решават, знаеш, че не е редно. Всичко трябва да се решава на терена. Съдиите също са хора и грешат, не са машини. Но когато виждаш, че е тенденциозно, боли много.

– Предполагам един от най-лошите ти спомени за тези 50 години е онзи ден на 1997 година, когато разбираш за множествената склероза? Помниш ли как ти го съобщиха и какво си помисли в този момент?
– Минаха вече 20 години, но си спомням много добре. Беше преди мача с Русия, който трябваше да победим. Ако успеехме, отивахме на световното. Преди това имах мач със Спортинг, след което отпътувах за лагера на националния отбор в България. Цяла седмица чувствах несигурност в левия крак. Тогава не се знаеше какво е. Треньорът и масажистите направиха всичко възможно да се оправя. Аз държах постоянен контакт с нашия лекар в Спортинг. Въпреки всичко излязох да загрявам за мача с Русия. Тогава всички играчи на терена бяха с номера от 1 до 11. Такива бяха правилата. За пръв път излезе човек с различен номер като титуляр. Гошо Гинчев зае моето място, защото прецених, че не съм сигурен. Не исках да направя някоя грешка, заради това че съм несигурен. Знаех колко е важен мача и прецених, че не трябва да излизам в това състояние. Моите колеги победиха Русия (б.а. – 1:0 с гол на Трифон Иванов) и се прибирах в Португалия. Започна ходене по лекари и много изследвания. Тогава ме изследваха за всичко. Предполагаше се, че имам някакъв защипан нерв заради гръбначния стълб. Имах две пукнати ребра от катастрофата и се предполагаше, че е от това. Направихме резонанс, но всичко беше наред. Накрая отидохме при един лекар, който каза, че трябва да се търси проблема нагоре – в главата. Направи резонанс на главата и веднага показа – множествена склероза. Докторът ми съобщи със сълзи на очите. Аз се притесних естествено, защото не знаех за какво става дума. Попитах го „Ще умирам ли?“. Той каза „Не, не, но…“. Аз му казвам: „Склерозата не е ли за стари хора? Не знаех, че има и друга…“. Той ми обясни какво е. Отвърнах, че не ме интересува какво е, но трябва да съм на световното във Франция през 1998 година… В крайна сметка всичко е добре, щом свършва добре.

– И следващата година стана Футболист на годината в България…
– Да, 1998 година ми беше може би най-добрата година. Футболист на годината, футболист на годината на Спортинг.

– Разбра ли кои са твоите истински приятели? Видя ли кои хора са до теб?
– Да, точно в тези моменти се вижда. Но разбрах кои са ми истинските приятели, когато се отказах от футбола.

– Имаше ли много, които те разочароваха?
– Като всеки един човек. Аз не бягам от клишето – когато си на върха всички са около теб, когато вече не си най-отгоре те забравят. Намират си други. Но аз не мога да се сърдя. Благодарен съм на хората, които са били до мен през всичките неща, през които съм минал. До една степен съм благодарен и на тези, които не са до мен. Оказа се, че за хората си най-големия, когато имат интерес. Когато нямат – ти вече не ги интересуваш.

– Когато се разбра, че Стилиян Петров страда от левкемия, обади ли му се? Окуражи ли го?
– Ние не бяхме тогава толкова близки със Стилиян. Пратих му едно съобщение, казах му да се бори. Аз знаех, че той е мъжкар и ще се справи.

– Две години преди диагнозата „множествена склероза“, животът те поставя в друго голямо изпитание. Претърпяваш тежка катастрофа. Помниш ли инцидента?
– Точно пътувам по същия маршрут. Това не може да се забрави. Да, сигурно и аз съм виновен. Беше тежко, отсъствах шест месеца от игра. Първо бях в болницата във Велико Търново, после в „Пирогов“. И от Спортинг дойдоха до България. Взеха ме оттук на носилка, качиха ме на самолета и ме лекуваха в Португалия. Важното е, че съм жив и здрав.

– Преди време беше казал, че Лисабон е твоят дом. Така ли го чувстваш и сега?
– Аз съм българин и винаги ще си остана българин. Вече казах за нещата, които от Спортинг са направили за мен. А това е клуб от Португалия. Тази страна ми е втора родина. Колкото и на някой хора да не им харесва това. Португалия ми даде много. Аз отидох там на 22 години, след казармата, в която служих две години на държавата без да играя футбол. Отидох малък и там ми се изгради характера. Разбира се, благодарен съм на моите родители – майка ми и баща ми, лека му пръст, за възпитанието. Научили са ме да се боря, да постигам целите си, а не всичко да ми идва наготово. След това се доизградих в Португалия.

– Мислиш ли да организираш някакъв мач? По подобие на Христо Стоичков…
– Не, не. Стоичков е друго измерение. Ние трябва да си знаем какви са ни възможностите. Стоичков го познава цял свят, мен ме познава Португалия и България. За мен беше чест да играя с такива футболисти – Стоичков, Балъков, Лечков… Да не ги изброявам всичките. Всеки един футболист от това поколение, както и всеки един от следващото след 1994 година, може да бъде горд, че е играл с такива играчи.

– Ние също трябва да сме горди, че сме имали футболисти като теб, като тях…
– Да, разбира се. Лошото при нас е, че имаме някаква балканска черта – отричаме всичко хубаво. За разлика от другите народи, които си боготворят всички. Естествено, не може без критики. Нямам нищо против, стига да бъде градивна критика. За да може човекът или футболистът, когото критикуваш, да разбере, че искаш да му помогнеш да се усъвършенства. А не да разбира, че го критикуваш просто защото трябва. Тези вторите са вредни, а и аз не им обръщам внимание. Минават ми покрай ушите и заминават.

– Поддържаш ли още контакт с едната от двете най-големи звезди на съвременния – Кристиано Роналдо?
– Кристиано Роналдо е от друга галактика. Ако се видим предполагам, че няма да ме подмине. Но само предполагам. Били сме заедно, аз вече се бях отказал от футбола, той беше във втория отбор на Спортинг. Личеше му, че има голям талант. Той много бързо мина през втория отбор на клуба – дойде и замина, защото талантът му беше невероятен. Много бързо премина. Но се познаваме, той беше в Спортинг от 13-годишен.

– При него май е не само талант, но и много професионализъм и тренировки…
– Едното без другото не може. Ако нямаш талант, трудно ще стане само с труд. Но не може и само с талант и без труд. Това трябва да стане ясно на младите – колкото и да си талантлив, трябва да се трудиш. Да усъвършенстваш това, което Господ ти е дал. Талантът е до време. Много талантливи футболисти не са достигнали нивото, което могат. Не говорим за Роналдо и Меси. Говорим за у нас. Знаем много футболисти, които са разчитали само на таланта.

– При нас кое е проблемът – талантът или работата?
– Те са свързани нещата. Не може да имаш талант, а да не се трудиш. И не може само да се трудиш, ако нямаш талант. Искам да дам един съвет, едно мнение на младите футболисти в България. Лично мое мнение. Трябва да си подредят приоритетите и да са наясно какви искат да станат. Дали искат да станат футболисти само защото ще ги дават по телевизията, ще карат хубави коли и ще излизат с хубави жени, или искат да оставят следа във футбола. Защото ако искаш да оставиш следа, всичко останало ще дойде с времето.