Един истински, Български спортист

Днес ви представяме разговора ни с едно усмихнато и енергично момиче, отдало живота си на спорта. Тя е част от националния ни отбор по Таекуон-До за жени и от години представя страната ни на европейски и световни форуми.

Може би няма да чуете за постиженията на българските таекуондисти в национален ефир, но те са там - в световните спортните зали, даващи всичко от себе си, за да защитят мястото на България сред едни от най-успешните Таекуон-До нации.

Какво означава бойното изкуство за нея, на какво дължи спортните си успехи и защо не може да си представи живота си без спорт, ни разказва Елена Самарджиева.

Представи се накратко.

Казвам се Елена Георгиева Самарджиева, на 22 години. От Благоевград съм и в момента уча "Педагогика на физическото възпитание и спорта" в Югозападен университет "Неофит Рилски".

От колко време се занимаваш с Таекуон-До?

Вече близо осем години.

Преди си тренирала баскетбол. Защо се отказа?

Да, като дете тренирах баскетбол в продължение на 5 години, но отборът ни се разпадна. След като смениха треньорката ни, повечето момичета се отказаха. Много исках да продължа с баскетбола, но нямаше клуб, в който да играя.

Скоро след това ли се отдаде на бойното изкуство?

Да, само след месец. Моя приятелка от доста дълго време ни навиваше, мен и сестра ми. Отидохме в залата първоначално скептично настроени. Не след дълго започна да ни харесва, разбира се. Всъщност най-голямата трудност, която срещнахме, бе при сработването с останалите спортисти в клуба. Въпреки че за разлика от баскетбола Таекуон-До е индивидуален спорт, състезателите в клуба бяха доста близки помежду си. Мина доста дълго време преди да свикнем с новите си "съотборници" и те да започнат да ни приемат като част от своя екип.

Имайки предвид, че прекарвате много време заедно по време на лагери, сигурно сте станали много близки помежду си. Успя ли да срещнеш приятели сред съотборниците ти?

Разбира се. Изградих много близки отношения с повечето от съотборниците ми. Няма как да е иначе. Прекарваме месеци заедно на лагери, имаме едно и също ежедневие, цели, страст. Това се отнася както за състезателите от "Фолкън", така и за тези от националния отбор. Имам им пълно доверие и мога да ги нарека истински приятели, които винаги ще уважавам.

Разкажи ни за спортните си успехи до момента.

Най-голямата ми гордост е, че вече втора година съм част от националния отбор по Таекуон-До, с който покорихме много спортни върхове. За втора поредна година печелим европейската отборна титла на спаринг при жените. На Световното първенство, което се проведе в София през юли, също успяхме да се окичим със злато. В индивидуалните сблъсъци не можах да се преборя за медал, за съжаление. Конкуренцията е много голяма. Трудно е да се съревноваваш с най-добрите от целия свят. Нужна е освен физическа и много добра психическа подготовка. Но не ми липсва ентусиазъм. Ще дам всичко от себе, за да се подготвя добре за Европейското догодина и да постигна по-добри резултати.

Какво ти коства подготовката за състезание?

За да си добър състезател, е нужно да се подложиш на много лишения и здрави тренировки. Зад всеки един успех стоят стотици часове, прекарани в залата. Както всеки млад човек и аз обичам да се забавлявам с приятели. Понякога предпочитам да съм навън с компания, отколкото всяка вечер да съм в залата, но всяка жертва си заслужава. Това го разбираш, когато завоюваш успехи и видиш в очите на близките си гордост и възхищение. Това незаменимо чувство ме мотивира да тренирам още повече.

Каква е атмосферата на един ваш подготвителен лагер?

Много приятна, въпреки че лагерите ни са дълги - последните два продължиха по 1 месец. Спокойно е, забавляваме се, но същевременно има и много голяма дисциплина - за всички без изключение, било то можеш или не можеш, виновен или невинен. Ако някой оплеска нещата, след това целия отбор посреща последствията заедно с него. Това равенство още повече ни сближава и не позволява на никакви интриги да развалят атмосферата.

Останалата част от интервюто и снимки може да прочетете в Sportuvai.bg