Защо не вадим конвертируеми млади играчи

Митко Джоров е един от най-добрите специалисти в детско-юношеския футбол у нас. Три пъти е шампион на страната с юношески гарнитури. Има 22-годишен стаж, минал в школите на Ботев, Спартак, Берое, Локомотив и ЦСКА. Бил е старши-треньор на Ботев и Севлиево. За последно работи като методист в школата на ЦСКА, която напуска, за да поеме ново предизвикателство в Германия.  Особено показателен бе неговия шестмесечен престой начело на школата на Локомотив Пловдив. Приет с недоверие в началото, заради жълто-черното му минало, след неподновяването на договора му родители на 5 формации от черно-бялата академия излязоха в негова защита. Той бе махнат по анонимен ченгеджийски донос по типично тоталитарен начин, без да бъде изслушан. В резултат на това само за два месеца всички юношески формациии на Локо претърпяха най-големите в историята на школата унижения. Общата голова разлика от всички дербита през есента е 3:21 за Ботев. 

Явно първата част от темата за липсата на конвертируеми футболисти в България не даде точния отговор на въпроса ”Къде се крие причината за това?” Конкретните въпроси изискват конкретни отговори, затова реших да доразвия темата с отговори на още няколко въпроса, които увиснаха в публичното пространство и бих желал дам своите отговори на тях, откровен е Джоров пред Виаспорт.

Защо нямаме конвертируеми футболисти в България?

В България липсва единна система на обучение и развитие на талантливи състезатели. Това води до факта, че на 19 години състезателите са неподготвени да играят професионален футбол на европейско ниво, дори да притежават блестящ талант и да са минали школа.

Това е проблем по-скоро в липсата на визия и воля за развиване на ДЮШ от ръководството на клубовете, отколкото в самите треньори. 

Опита ми на директор ДЮШ и методист в последните четири години ми дава основание за това становище и се надявам да го защитя, като представя своите аргументи за него.

Промяната в работата на треньорите от ДЮШ е наложителна и не е необходимо да търся аргументи за това свое твърдение. За да се осъществи нужната промяна са необходими сериозни мерки, свързани с екипната работа и поддръжката на цялото ръководство на клуба, а не само на отделен човек - директор ДЮШ или методист.

Промяната е свързана с разрушаването на личния комфорт на треньори, които са свикнали да ходят на работа и талантливите състезатели да се грижат за попълването на техните професионални CV-та. Или на его-треньори, които се самоопределят с „резултатите на своите отбори” и са готови да жертват стратегическа цел в името на моментния успех.

Треньори, които за 50 лева месечна такса са готови да кажат на всеки родител това, което той иска да чуе, дори не искам да коментирам.

Всяка отстъпка или компромис от страна на ръководството спрямо промяната и повишените изисквания към треньорите в ДЮШ води до сриване на всички усилия на методиста или директора на ДЮШ, които отговарят пряко за промяната.

Какви са тези мерки и какви са гаранциите от ръководството, че те ще бъдат взети и спазвани докрай?

Изискванията за планиране и контрол на тренировъчния процес трябва да са адекватни на изискванията в елитните европейски школи и ако се спазват от треньорите, работата им ще има резултат.

Когато разгледаме профила на един конвертируем професионален футболист, много лесно можем да определим характеристиките, които го правят такъв. На базата на това са изведени „часови норми” за работа върху всеки детайл и тяхното разпределение в годишния тематичен план.

Отделно се съобразяваме с възрастовото развитие и квалитета на състезателя (моментното ниво показано на тестовете). В първата част на темата конкретно засегнах всеки компонент от подготовката на подрастващия футболист.

Допълнителната индивидуална работа също се планира и разпределя почасово, в зависимост от нивото на състезателя и специфичните потребности на индивида.

Това наричам „Съдържание на годишен тематичен план за развитие”. Работил съм върху неговото изготвяне и развиване през всяка една от 23-те години професионален трудов стаж. Откакто работя на компютър (2005 г.) имам на харддиск планове, дневници, нормативи и анализи на всеки мач и всеки състезател, които ми служат като опит при изготвянето на съвременните критерии за работа.

При назначаването ми на работа във всяка ДЮШ, където съм канен, приемам условията само ако ръководството е готово да ме подкрепи на 100%. Другото ми условие е да се разпореди „Вътрешен правилник за работа на треньорите в школата” плюс „Правилник за феърплей между родители, състезатели и треньор”.

Целта е да потърсим прояната, като се задължат всички треньори в ДЮШ да спазват съдържанието на тематичните планове за работа. И самите те имат пълен картбланш да бъдат себе си в тренировките, като представят на състезателите ключовите изисквания за всяка фаза на игра и възпитат в тях нужните умения и навици, използайки свои средства и методи за обяснение и обучение.

Идеята е да има 6-месечен гратисен период, в който методистът да се среща всеки ден с различен треньор, да се обсъжда тематичния план, видеа от мачове, тестове и нивото на отделни състезатели. Методистът да подготвя и попълва документацията, ако треньорът не може да се справя сам.

По този начин даваме шанс на всеки треньор да влезе в крак с промяната и всеки талантлив състезател с потенциал да получи нужния шанс да се образова и да развие своя талант до професионален футболист. 

Имаме ли в България достатъчно интелигентни и образовани трeньори, които да отговарят на подобни условия?

Във всяка академия, в която съм работил, е имало треньори с огромен футболен интелект, подплатен с отлично образование, любознателност и стремеж за добър педагогически подход към състезателите. С тях лесно съм намирал начин да уеднаквим критериите си за работа, терминологията в обучението и целите за развитие, които си поставяме към отбора и отделните състезатели в него. 

За съжаление аз няма как да ги афиширам и те няма как да ме защитят, защото масовата практика е да се работи по два часа на ден, без план, без дневник, без контрол на извършената работа и ако резултатите те покрият заради по-добра селекция, си ОК. Ако резултатите не те покрият има безброй оправдания от типа „липса на база и пособия”, „липса на пари и терени”, ”компютри и телефони”, „съдии и лобита” и т.н. 

Как да разграничим едните треньори от другите?

Елементарно е да провериш нивото на образованост и професионализъм при планиране и отчет на учебно-тренировъчния и състезателен процес. Достатъчно е да поканиш треньора с годишния дневник и проведените тестове от предния сезон. Да поискаш писмените му анализи за постиганите цели. Да поискаш писмения му отчет за постигната прогресия или рергресия в представянето на отбора или конкретен състезател с обективен коментар за причините. Да поискаш статистика от мачовете с броя минути в игра и оценка на всеки състезател в мача. Да поискаш попълнени бланки с „Моделна характеристика на състезателите от отбора”… 

Достатъчно е да му гледаш две тренировки и един мач, за да чуеш забележките и акцентите в изискванията му и няма как да се заблудиш за практическите му умения и способност да преподава футбол. 

Направиш ли това, няма да ти е нужно мнението на никого, за да си съставиш точна представа за него, но за съжаление в България е по-лесно да се уповаваме на слухове.

Защо ръководството на всеки клуб винаги се разочарова от мен?

Аз никога не съм кандидатствал за работа. Винаги се намира някой „близък човек до ръководството”, който да ме препоръча заради моите публикации в интернет или резултатите ми като треньор в Спартак (Пловдив) - клуб без условия за работа и селекция. 

След като бъда изслушан, получавам пълен картбланш за изготвяне на длъжностни характеристики на треньорите, правилник за феърплей, тематични планове и програма за тестиране. Еуфорията е пълна! Работата тръгва по вода. После всичко се повтаря като на запис...

Аз се хвърлам в работата без нужните „дипломация” и „такт”. Уповавам се на правата, делигирани ми в моята длъжностна характеристика. Възлагам задачи и контролирам, но се започва с обаждания, че “на колегите им трябва повече време и дипломация”. После се започва с коментари „какво съм казал на някой”, „какво съм направил на друг”, „как съм уронвал престижа на колега по време на мач”… 

Докато един ден любезно ми съобщават, че е по-добре да се разделим в интерес на двете страни... На раздяла никога не ми е потърсен отчет на извършената работа, анализ на плановете за развитие и оценка на резултатите, което говори, че всичко, което сме говорили в началото за Промяната е останало само на документ. Аз си копирам 200-300 гигабайта информация - документи и работни видеа, прибирам си ги в личния архив и живота си продължава оттам, където съм го заварил в началото.

Означава ли това, че разбирам и своята вина в работата и взаимоотношенията с колегите и ръководството?

Факт е, че аз имам вина, щом не мога да намеря формата и начина да се справя със задачата, да накарам ръководството да вземе нужните, според мен, мерки в работата на треньорите. 

Факт е, че аз имам вина, щом не мога да увлека по-голямата част от треньорския екип да ме последва в примера с планиране, отчитане, тестиране и видеоанализ.

Факт е, че аз имам вина, щом казвам неща с неподходящ тон или на неподходящи хора, с което давам козове на тези, които не ме искат в клуба.

Сигурен съм, че всеки следващ път ставах по-мек и „дипломатичен”, но животът сам ми посочва, че съм стигнал границата да браня личния си комфорт и добрата заплата пред отговорността да развивам състезатели.

Защо вече не си търся работа в ДЮШ в България?

Отговорът се съдържа в една статия публикувана във Viasport.bg още през 2016 г. (ВИЖ ТУК), след като се разделих с ръководството на Локомотив (Пловдив). 

Освен това, когато винаги се държиш по един и същи начин, е немислимо да получиш различно отношение. Следователно четири опита да прокарам в български клубове „Съдържание и план за развиване на деца с талант и потенциал в професионални футболисти” са ми достатъчни да се убедя, че не мога да намеря ръководство, което шест месеца след моето назначаване да продължава да вярва в мен, като търси Промяната без отстъпки и компромиси. Трудно ми е да се откажа от всичко, за което се борих и постигах като треньор. Ясно, че за методист в ДЮШ се иска нещо повече, което ми бяга.

Това ме принуди да потърся работа в чужбина, но няма как да се срамувам от факта, че съм дал всичко, на което съм способен да развивам таланта и потенциала на състезателите от школите, в които съм работил.

Според мен в живота, ако станеш свидетел на престъпление и не докладваш за него, ти се превръщаш в съучастник. 

Във футбола фактът, че виждам проблем, търся, но не намирам неговото решение, показва, че не ставам за методист в България. Но не е лош професионализъм, според моята ценностна система.

----
С поздрав: Митко Джоров