Стенли: В казармата стрелях със затворени очи и никога не улучвах целта

Стилиян Петров говори един час пред шотландския журналист Греъм Търнър - за идването си в Селтик, за договора, за казармата в България, за Шотландия, за съотборниците си. Говори на перфектен английски, в който направил първите си стъпки... като продавач на бургери от фургон. Греъм Търнър, превод на вестник "7 дни спорт".

- Как разбрахте, че Селтик е решил "Стилиян Петров е за нас"? Какво знаехте тогава за Селтик и Шотландия, по онова време нямаше интернет? Което се оказа чудесно за вас, чудесно за Селтик, чудесно за Астън Вила. Знаете ли как се случи?

- Мисля, че стана чрез Йозеф Венглош, който бе скаут за Селтик на Балканите - Сърбия, България, този район. Помня, че играхме с Англия, беше последният мач от сезона, квалификация, ние направихме равен 1:1, играх наистина добре. Направих много прилични 6 месеца дотогава, защото преди това бях в армията, аз и Мартин Петров служехме, нямах право да играя. Върнахме се 6 месеца преди това, започнахме да играем и бях повикан в националния отбор. Беше забавно.

- Изразявам уважение, защото сте служили на своята страна, предполагам... Това не е ли малко страшничко? Или странно?

- Службата в армията беше 18 месеца, година и половина. Тогава това беше задължително за всички. Естествено, когато си футболист или си борец, атлет, на нас в армията може да ни е по-лесно. Има специално място, където отиваме за 4 месеца, а след това можеш отново да тренираш веднъж или два пъти седмично. След първите 8 месеца можеш да започнеш да тренираш по-редовно, но всъщност се връщаш обратно всеки ден. Ти излизаш, тренираш и после пак се връщаш, нямаш право да напускаш. Ставаш в 6,30 ч. сутринта, пееш националния химн, тичаш 6 км, вземаш си душ, гледаш дали оръжието ти е хубаво смазано, подготвено и после отиваш да тренираш. После пак се връщаш - това трябва да правиш, няма друг начин. Можехме да играем като армейски отбор - играехме срещу отборите от други градове. Такива неща те вдъхновяват да станеш нещо, защото през всичко, което преминаваш, хората не го осъзнават. Когато погледнеш един играч, ти не знаеш неговия произход, среда. Колко трудно му е било, през какво е преминал... И понякога трябва да оцениш това. Като гледаме играчите - Роналдо, Меси, Неймар, и някои хора казват "О, аз не го харесвам", но изведнъж чуваш някаква история от миналото му и си казваш: "О, това е невероятно". И изведнъж си променяш мнението за него. Затова и не трябва да отписваш, да отхвърляш някого, преди да знаеш повече за него. Моята история е доста различна - преминах през много неща, едно малко момче, което порасна, което после изкара войнишката служба, стана професионален футболист и не успя да завърши кариерата си, защото това ми бе отнето.

- Извинете ме, но имам въпрос: когато сте в армията, ви дават оръжие, учат ви да стреляте с него...

- Аз не бях много добър, бях наистина слаб, но обичах това, не ме разбирайте погрешно... Харесваше ми чистенето, грижите - това всъщност е твоето оръжие, трябва да го пазиш, да се грижиш за него, слагаш го в оръжейната, там никой не може да пристъпва. Дават ти куршуми, броиш ги, знаеш колко трябва да са, после отиваш да стреляш. Само че всеки път, когато стреляхме, аз си затварях очите. Никога не улучих целта. Не се плашех да държа оръжието, да е с мен, но когато започне този шум, с още 40 войници, гилзите летят, валеше сняг и когато куршумът излети, ти трябва да прибереш гилзите, а снегът е вероятно до коленете ти. И ти казват да прибереш всяка една гилза, а ти трудно я намираш в снега. Всеки има по 20, докато не я намериш, не можеш да си тръгнеш. Помня как започнахме да стреляме по обяд, после се върнахме, две от момчетата още не се бяха върнали, и към 23 ч. взехме фенери от базата, за да ги търсим. 

- Тези неща учат ли ви на гордост, на дисциплина, на правила? Преди младите футболисти трябваше да чистят съблекалнята, обувките на големите - обувките, не автоматите. Гордост, ред, правила...

- Ние не допускахме това да стане, защото знаехме наказанието.

- Как?

- Работим като отбор. Гледахме всеки да си върши работата. Помня как нашата стая веднъж бе наказана. Трябваше да измием стълбите на 5-етажна сграда. Имаше голяма кофа, правехме пяна, плискахме я от горния етаж надолу и започвахме да мием. Когато стигнахме до втория етаж, капитанът ни наказа - вместо един ден трябваше да чистим 4 дни. Така следващия път не го правиш. Ако не си си почистил както трябва оръжието - пак същото. Затова гледаш не само себе си, но какво и как го правят и останалите.

- Какво от армията приложихте във футболната си кариера?

- Много неща, особено отговорността, уважението, да си наред във всеки един момент - и като спортист, и като личност. Най-важното нещо, на което ме научи, е човечността. Да я цениш. Защото, когато си в армията, ти нямаш нищо. Главата ти е бръсната...

- Което си е много хубав вид - като Лечков, аз, Верон (смеят се)...

- В армията знаеш през какво си преминал, оценяваш колко ти липсват най-обикновени човешки неща, защото си в армията, нямаш право да излезеш. 

- Не се ли чувствате обезличени като хора?

- Не, ние трябваше да правим това, а аз винаги съм знаел, че за всичко си има някаква причина. Армията ме научи на много неща, футболът ми липсваше, после можехме отново да се върнем към тренировките, но аз спечелих много приятели там...

- И така, да се върнем към Венглош, който видя този трудолюбив, енергичен, дисциплиниран, с професионално отношение, представящ се силно млад футболист от ЦСКА. Вие колебахте ли се за Селтик?

- Не.

- Как проучихте нещата?

- Не съм правил проучване, естествено, знаех за Старата фирма (дербито Селтик - Рейнджърс, Old Firm)... Аз знаех някои неща за Селтик. И така, играхме с националния отбор (срещу Англия), някои от момчетата казаха "хайде да отидем във ваканция". Отидох на почивка, един приятел имаше апартамент, помня, че телефонът ми беше прекъснат, защото нямах пари да си платя сметката - бяхме на морето, нямаш пари, след като си излизал предната нощ. ЦСКА получи оферта от Селтик. Не само да ме пробва - те всъщност представиха официално предложение. Аз и Милен Петков, с него играехме заедно в ЦСКА и в националния отбор. Тогава те, естествено, се обадиха на Милен, но мен не можеха да ме открият бързо. Накрая ме намериха, аз тогава нямах кола, не можех да шофирам, казаха ми, че трябва да се върна обратно в София, за да летя до Глазгоу. Питаха ме дали го искам. Аз съм на морето, искам да играя футбол - казах им: "Да, разбира се". Помня когато се върнах в София, седнахме с тогавашния собственик и с техническия директор, те ми казаха най-обикновеното нещо: дали искам да отида да играя за Селтик. Казах "да, това ме прави щастлив, но какво трябва да направя?" Те казаха - утре сутринта в 7 ч. летим. И аз си взех чифт маратонки, панталон, риза и яке. Това беше моят багаж на тръгване. Трябваше да отида, да мина медицинския преглед. Трябваше да остана там 8 дни. И всеки ден аз правех едно и също: пера си панталона, пера си ризата...

- ... Господ да благослови българската армия!

- Помня как тогава разбрах, че трябва да имаш агент да сключи договор, тези неща не ми бяха ясни, клубът оправи всичко за мен. Докато се връщахме, на агента сигурно му стана жал за мен, защото ми каза: "След като уредихме договора, много бих искал да ти купя обувки". Почувствах се неловко, защото знаех откъде идвам, казах "не". Той видя, че съм облечен с едни и същи дрехи в продължение на 8 дни. Така започна моят път. 

- От армията, от дисциплината, от самодисциплината до успешната футболна кариера, до нещо, за което разбрах едва сега: фургона за бургери...

- Ще ви кажа за какво става дума. Имах приятел, очевидно си създадох приятел, който се казваше Брайън Уилсън. Той отговаряше за сигурността на "Селтик Парк". Ще ви кажа откъде започна всичко. Естествено, в началото аз не говорех изобщо английски и един ден ме удариха на терена. Това, което този човек видя, е, че аз не мога да обясня какво ми има. Той видя как се измъчвам. И когато си тръгвах, винаги ми поръчваха такси, затова веднъж, когато се преоблякох, той ме спря и ми каза: "Аз ще те взема". Той беше обяснил на клубния секретар - "ще закарам Стан вкъщи". И така започна нашето приятелство. Той идваше сутринта и ме закарваше на тренировката. Чакаше ме, после ме откарваше обратно. Започнахме с дребни неща: той докосваше лакътя ми и казваше на английски "elbow", докосваше рамото ми - "shoulder", "knee" (коляно), "thigh" (бедро), "hamstring" (сухожилие), и аз си записвах, запомнях го. Всеки ден разговаряхме по малко, аз гледах филми, различни изрази - "как си", и как се отговаря, на другия ден отивах и казвах "как си?", "добре съм", "благодаря". Крачка по крачка напред. Един ден бяхме навън, аз исках нещо да хапна. По онова време той имаше фургон за бургери, който жена му държеше. И тогава Брайън ми каза: "Ще те науча на нещо, за теб ще е интересно." Това, което стана, бе, че бях във фургона. Хората идваха и си поръчваха, като казваха "може ли да ми дадете". Аз слушах и разбирах, също и за парите, рестото. И така идваше някой и казваше - "можеш ли да го направиш?", аз казвах - "мога". Така някой поръчваше 4 бургера, аз отвръщах "йес, искаш ли кетчуп", и така сглобявах нещата. така се научих, защото не можех да ходя на уроци. Помня, че ми уредиха урок, аз трябваше да отида в другия край на Глазгоу, но нямаше как да взема такси. После ме попитаха защо не съм отишъл на урока, а аз им казах: "А как да стигна до там?" Така започнах. Винаги съм знаел, че трябва да науча езика, да се включвам в разговорите в отбора, да бъда част от съблекалнята. Защото, ако не направиш това усилие, те ще те изритат, самата съблекалня ще те отхвърли. И всички в този отбор - Пол Ламбърт, Хенрик Ларсон, те оценяваха това, те виждаха, че всеки ден аз идвам с научено нещо различно, дори започнаха да се майтапят с мен и аз се почувствах, че вече съм добре дошъл. Всеки трябва да направи това, а сега виждам футболисти, които са тук от 4 години и дори не могат да дадат интервю на английски. И това много ме разочарова. Казват, че това зависи от играча - не, това зависи от клуба, да изисква това. Когато Селтик не ми помогна и когато започнах да говоря езика, те наеха човек и така и досега, другите клубове имат такива хора за връзка. Аз съм бил свидетел как клубовете не подкрепят не само чужденците, но и английските си футболисти - за обикновени, нормални неща от живота. 

- Кога казахте в съблекалнята, че работите във фургон за бургери?

- Не, те знаеха за това и когато започнах да говоря езика, с момчетата излизахме да хапнем, Брайън идваше с мен. И те започваха да се майтапят, когато поръчвахме, Пол Ламбърт се обръщаше и казваше "И два бургера!" Те знаеха за това, но не ми се присмиваха, а само се бъзикаха. Те разбираха, че аз искам да съм близък с тях, да говорим, че искам да бъда част от този отбор. И те оценяваха това... Обичам да ходя в Шотландия, връщам се, имам много приятели там, това е място, което е в моето сърце. Бях там 7 незабравими години, нещо, което цениш цял живот. Шотландия е много специално място и винаги ще бъде.