Стела Енева: Не може да искаш, без да си дал от себе си

Стела Енева е родена на 18 юли 1975 г. в Севлиево. Заради вродени аномалии е с ампутирани подбедрици и на двата крака. От 1994 г. живее във Варна, където през 2000 г. започва да тренира лека атлетика. Занимава се с професионален спорт в дисциплините мятане на диск и тласкане на гюле за хора с увреждания. Дебютира на параолимпиада на Игрите в Атина 2004, а в Пекин 2008 печели първия си медал - сребърен на диск в категория за жени в инвалидни колички. В Лондон 2012 печели още две вицешампионски титли - отново на диск и на гюле в същата категория.

- Може ли човек с увреждания да води пълноценен живот в България и какво му коства това?

- Определено може да води пълноценен живот, но зависи с какъв тип увреждане е. С тези държавни пенсии, ако разчита само на тях, просто е приключил. Виж, ако е работил нещо и му се е случило някаква трудова злополука и получава някакво голямо обезщетение, тогава може и да се оправи някак. В чужбина е друго. Познавам един италианец, който живее в България. Претърпял е инцидент в Италия и получава 1000 евро държавна пенсия. С тези пари за него тук е просто перфектно. Но в България, ако се разчита само на нашите пенсии, няма как да стане. Дори само за медикаменти, хляб и кисело мляко да плаща човек, пак няма да му стигнат парите.

- Какво е решението в такъв случай? Как оцеляват тези хора?

- Просто разчитат на близки и роднини или на някакви други помощи, нещо странично. А има и някои други, които са в много тежко положение, но компенсират с изключително остър ум и това може да ги направи дори богати. На откриването на параолимпиадата в Лондон например присъства английският физик Стивън Хокинг - човек в абсолютно безпомощно физическо състояние, жив труп, но с гениален мозък, който му е донесъл цяло състояние. Просто човек трябва да търси себе си цял живот. И трябва, като не може да изпълни нещо физически, да го изпълни умствено и да компенсира духовно. Затова смятам, че всеки трябва да търси, за да може да намери нещо, в което е силен. Ако трябва да се усъвършенства, да ходи на курсове, за да може да изкарва прехраната си. А не да седи и да чака на държавата.

- Какво значение има за силата на духа това дали увреждането е вродено, или е получено вследствие на някакъв инцидент в съзнателен момент от живота? Как трябва да реагира човекът, който до вчера е бил здрав, а утре трябва да седне в инвалиден стол, за да продължи живота си?

- В такъв момент може би е хубаво да показват именно нас, спортистите с увреждания. Да се види, че човек може да води нормален живот дори когато е физически непълноценен. Трябва да бъде в такава среда, която да му помага да вярва, че ще се оправи, ще се стабилизира и ще продължи нагоре. Няма значение дали е вродено, или е придобито. Никой не може да се примири с това нещо, а и не бива. Ако здравият човек може да премести нещо за 20 минути, а инвалидът - за половин час, това не е от значение. Важното е, че и той може да го свърши. Това трябва да те крепи - че можеш да го направиш.

- Вие самата сте с ампутации под колената и на двата крака. Каква е причината?

- Имала съм вродени аномалии на долните крайници и са ми ампутирани още като дете. Оттогава съм с две подколенни протези. Ето, и на мен ми е било много трудно, нищо че дефектът е вроден. Имала съм много бариери, ядосвала съм се. Но въпреки всичко винаги съм продължавала напред и никога не съм се предавала. Гледам да се справям и винаги успявам - в една или друга степен.

- Спортът е основен метод за социална интеграция на хората с увреждания. Вие кога започнахте да се занимавате със спорт, кога решихте, че спортът може да помогне?

- Човек винаги трябва да се занимава с някаква физическа активност. Дали за рехабилитация, дали за здраве, или спорт на аматьорско ниво - движението е необходимост. Още като малка съм имала много добри физически данни, но понеже съм била с увреждане, моите родители винаги са гледали да ме пазят да не ми се случи нещо. Затова и са ме спирали от прекалено физическо натоварване. Така че аз всъщност влязох в спорта сравнително късно, на 25-годишна възраст. Когато през 2000 г. на параолимпийските игри в Сидни Иванка Колева спечели златен медал, си казах: "Ето и тя е с бедрени протези. Не мога ли и аз да се състезавам?" И просто реших да направя някакъв такъв отскок и промяна в живота си. Иначе по професия съм счетоводител.

- Как се разви спортната ви кариера?

- След като делегацията ни се прибра от Сидни, се свързах с хора от параолимпийската асоциация и постепенно започнах да тренирам във Варна, където живея от 1994 г. В началото се състезавах права и дори участвах в такава категория на дебютната ми параолимпиада в Атина '04. След това обаче реших да променя категорията и започнах да се състезавам седнала. Така на игрите в Пекин '08 спечелих първия си сребърен медал в мятането на диск, а сега в Лондон '12 извоювах още две сребърни отличия - на диск и на гюле. Много хора смятат, че от седнало положение е по-лесно, но не е така. Тогава си вързан през кръста и можеш да правиш засилка единствено с торса и ръцете. Така че всъщност е много по-трудно.

- Леката атлетика ли е най-достъпният спорт в България за хора с увреждания?

- Не мога да кажа, че атлетиката е най-достъпна. Имаме и други спортове с наши успехи - вдигане на тежести, стрелба, тенис на маса. Те също са участвали на предишни параолимпиади. Сега просто някои по-късно покриха нормативи, а при нас има разлика в изискването за участие в сравнение с регламента при здравите спортисти. При тях всички с норматив "А", а дори и някои с норматив "Б, заминават на олимпиада. Докато при нас има дори състезатели с норматив "А", които не можаха да заминат за Лондон.

- Много хора не знаят, че първото българско участие на параолимпиада е още в Сеул '88. Защо започна да се чува по нещичко за спортистите ни с увреждания едва покрай игрите в Сидни през 2000 г.?

- Председателят на българската параолимпийска асоциация Илия Лалов казва, че винаги са ни смятали за хора втора ръка. Не са ни гледали насериозно - едва ли не как може да тренираме, след като не може да се обслужваме сами? Камо ли да спортуваме и да представяме България... Радвам се, че постепенно успяваме да популяризираме спорта за хората с увреждания. Защото след комунизма инвалидите дълго време не можеха да излязат на улицата, та какво остава за спорт. Постепенно започнаха да ни приемат и нещата някак потръгнаха.

- Достатъчно толерантни ли са обществата по света към хората с увреждания и какво забелязвате в България? Усеща ли се някакво специално отношение?

- Не мога да отправям някаква критика към когото и да било. Всичко зависи от отделния човек, независимо дали той е здрав, или с недъг. Ако един човек реши да те приеме, той ще те приеме с всичките недостатъци и недъзи, и ако реши да ти помогне, ще ти помогне. Ето, сега след параолимпиадата получих поздравителни есемеси от толкова здрави хора, които се възхищават на силния дух и успехите. А същевременно има толкова много хора с увреждания, които продължават да не могат да ме възприемат. Така че не мога да критикувам обикновения човек, защото той не се е отнесъл с мен по определен начин, след като ние помежду си нямаме уважение като хора с увреждания. Няма универсална оценка - има различни и сред едните, и сред другите.

- Практикувате ли още професията си на счетоводител?

- Едно време я практикувах, но когато започнах да се занимавам професионално със спорт, трябваше да взема решение. Ако исках да се занимавам на аматьорско ниво, може би щях да продължа да работя. Но след като в един момент спортът започна да ми пречи на професионалните ангажименти, прецених, че искам да направя пауза и да се отдам на атлетиката. Счетоводството все пак изисква пределна концентрация - нещо, което нямаше как да постигна покрай изтощителните тренировки. Рискувах, но нямаше друг начин да разбера дали ще успея. Сега се радвам, че предприех този риск.

- Какви са амбициите ви оттук нататък - оставате ли в спорта и за параолимпиадата в Рио де Жанейро 2016?

- Първо, много искам да благодаря на моя треньор Георги Гулев, който не знам как успява да ми въздейства психологически. Аз съм перфекционист и държа всичко да е изпипано до последния детайл. Не вярвам, че някой друг треньор би успял да ме изтрае. Честно казано, бях решила да се откажа след Лондон, ако бях спечелила златен медал, защото според мен човек трябва да се оттегли от спорта, когато е на върха. Само че на мен титлата ми се изплъзна и в двете дисциплини за сантиметри. Треньорът ми каза, че Господ явно си знае работата.

- В какво вярвате повече - в Господ, в себе си или в нещо друго?

- Аз имам мое разбиране за живота - не може да искаш, без да си дал от себе си. Затова и трябва да помагаш само на този, който се раздава и показва желание да го направи. За да ти помогне Господ, и ти трябва да си направил нещо. Не може да седиш и да чакаш, като се молиш. Не, че не се моля на Господ. Моля се, макар че не съм кой знае колко набожна. Но сега му благодаря, защото аз бях силна и бях подготвена. А Господ наистина беше българин.

Явор Евтимов, в. "Сега"