Станимир Димитров: Скоро Казахстан ще ни задмине на футбол

Един от най-изявените футболисти в историята на "Нефтохимик", Станимир Димитров, се завърна в любимия си град от Турция, където бе поредната подготовка на тима му преди започващия сезон на първенството на Казахстан. Пред Bourgasfootball.com защитаващият цветовете на "Тобол" техничар споделя мнението си за тамошното първенство и как преминава животът му извън пределите на България. Роденият в Раднево 36-годишен исполин се надява най-накрая в поредния си сезон да триумфира като шампион в бившата съветска република.

- Станимире, откриваме те отново в Бургас след подготовката на твоя отбор в слънчева Анталия. На първо място да те попитам как си и какво предстои за "Тобол" сега?
- Благодаря за вниманието. Много се радвам, че сте се сетили за мен и след Веско Бранимиров. На 10.02. заминаxме отново за Анталия на трети лагер за около две седмици. След това от 28.02. е последният, но вече в Алма-Ата, най-големият град в Казахстан. Аз лично съм добре, здрав съм, което е важно за моята възраст. Радостното е, че с мен вече е Георги Чиликов, който ще се присъедини към отбора през новия сезон. Сега с него ще стане по- весело и приятно. Иначе самият лагер е нещо като казарма. На лагерите цари ред и дисциплина, всичко се прави по график от събуждането до заспиването. Но точно така се постигат желаните резултати. Затова отборът ни се представи отлично в изиграните контроли преди няколко дена, като дори Чиликов успя да се разпише в една от тях. Победихме и тима на Велизар Димитров "Металург" /Донецк/ с 1-0.

- Вече пети сезон се състезаваш за казахстанския тим. Как се стигна до този неочакван за повечето любители на футбола трансфер?
- Да, вече натрупах сериозен стаж в отбора. Общо взето, трансферът се осъществи малко случайно. Мениджърът Петьо Заберски ми предложи да отида в Казахстан. След няколко дни на размисъл приех.

- Кажи ни няколко думи за този отбор и за престоя ти там.
- "Тобол" е безспорно най-добрият отбор в последните 5-6 години и всеки безпристрастен наблюдател отчита този факт. За съжаление ни преследва някакъв невероятен малшанс. Все малко не ни достига да сме шампиони. Веднъж завършихме с бронзовите медали и три пъти бяхме вицешампиони. През последния сезон завършихме с равни точки с шампиона "Актобе" и по регламент играхме бараж за титлата. Загубихме след изпълнение на дузпи. Дано този сезон, вече и с помощта на Георги Чиликов, успеем да се окичим със златните медали, които така драматично ни убягват. Въпреки това считам престоя си в отбора за успешен след спечелената купа на страната през 2007 година и редовните ни участия в турнирите на УЕФА.

- Какъв футбол се играе в Казахстан и в чия полза би било едно сравнение с родното първенство?
- Отборите играят приличен футбол, като се залага предимно на физическите и силовите единоборства. Базите им не са изцяло изградени. Сега започнаха да правят много терени и изкуствени игрища и да засилват школите си. Атмосферните условия обаче не позволяват терените да се поддържат на едно добро ниво през цялото време, защото температурите варират от - 40 градуса до + 40 градуса. Нашият отбор разполага с може би най-добрите условия и спортна база и се радвам, че имам удоволствието да играя за „Тобол". Стадионът ни е за 10 хиляди души и винаги е пълен. Една седмица преди мач билетите са разпродадени. Що се касае до качеството на игра, в последните две-три години доста неща се промениха. Започнаха все по-често да се привличат чуждестранни футболисти - руснаци, холандци, румънци, дори южноамериканци. Футболът в Казахстан безспорно бележи израстване. Вече започнаха да идват и чужденци с качества, а не само на килограм. За треньори на отборите също се привличат специалисти от чужбина. С темповете, с които се развива местния футбол, мисля, че съвсем скоро ще изпревари родното ни първенство, ако у нас не се предприемат някакви радикални мерки. Даже вече изгубих няколко баса, след като се обзаложих, че на Олимпиадата в Пекин нашите ще завоюват повече отличия от Казахстан. За моя неприятна изненада стана точно обратното. Ето затова ако не се направи нещо в положителна посока, и футболът ни ще бъде задминат.

- Мислил ли си за завръщане в някой отбор в България?
- Със сигурност ще се завърна и ще играя отново футбол у нас. Може би няма да е на професионално ниво, но не бих могъл да се разделя толкова лесно със зеления терен. Даже когато съм в Бургас, поддържам форма на малки вратички със старите ми приятели Милен Георгиев, Тодор Киселичков, Янаки Георгиев и други.

- С твоите 264 мача ти си рекордьор по изиграни мачове в елита за отбора на "Нефтохимик", следиш ли представянето на бившия ти клуб в момента?
- Разбира се, винаги, когато имам възможност, се информирам за положението в „Нафтата" от интернет. Също така поддържам връзка с повечето от бившите ми съотборници. Искрено се надявам един ден отборът да се завърне там, където му е мястото - сред елита на българския футбол и да бъде същото страшилище за грандовете ни. Така най-вече ще бъдат зарадвани нашите многохилядни привърженици, които даваха душата и сърцето си за отбора във всеки един мач.

- Кой беше най-щастливият за тебе момент от престоя ти за "шейховете" за прекараните повече от десет години в отбора?
- Може да звучи малко клише, но всеки един успех има своята стойност и за мене е трудно да откроя един-единствен мач или постижение сред останалите. Победите над софийските отбори винаги са имали по-специална стойност. Не бих пропуснал да спомена и двете купи на ПФЛ, които спечелихме, а също така и мачовете ни в Европа си остават незабравим спомен. Но в крайна сметка мачът с "Левски" през пролетта на 1996, когато ги разгромихме с 5-1, никога няма да забравя, пред погледите на повече от 20 хиляди души. Тогава моя милост отбеляза четвъртото попадение за нас.

- В толкова продължителна спортна кариера като твоята, наред с многобройните успехи сигурно има и някои разочарования. Има ли нещо за което съжаляваш?
- На първо място съжалявам, че през тези 11 сезона със зеления екип така и не успяхме да стигнем до титлата, макар че имахме и футболистите, и условията да го направим. Но просто нашето ръководство не се замесваше в машинации и играехме чисто без задкулисни действия. Ако бяхме взели 2 мача под масата, щяхме да станем шампиони, но това вече е минало. На второ място, тъжно ми е от загубения финал за Купата на България през 2000 година от "Левски" с два гола в последните минути. При 0-0 вкарах гол, но съдията не видя, или по-точно не искаше да види, че топката премина голлинията и отмени попадението, а това повлия осезаемо върху крайния изход на срещата. Също така не ми се удаде шанс да играя за националния отбор. Вярно е, че в най-силните ми години на моя пост разполагахме с отлични футболисти, но мислех, че можех да помогна на тима в определен период от време. Другото нещо, за което съжалявам, е, че не успях да изляза по-рано да играя в някой от силните европейски първенства. Наистина имаше възможности да осъществя трансфер навън доста по-рано, но така се стекоха обстоятелствата. Просто тогава "Нефтохимик" беше солиден отбор, но от този тим, по една или друга причина, към които не искам да се връщам, не успя да излезе почти нито един играч в чужбина. Все пак ми се удаде шанс, след като преминах трийсетте, да изляза навън и да поиграя, макар и в страна като Казахстан.