Разбитите надежди на футбола в Унгария

Вероятно малцина си спомнят, че преди 20 години унгарците изпревариха падането на Берлинската стена с няколко месеца. През пролетта на 1989 г. те започнаха да демонтират оградите с бодливата тел, които ги разделяха от съседна Австрия. На 27 юни същата година външните министри на двете страни Дюла Хорн и Алоис Мок прерязаха символично парче телена мрежа на граничната бразда и по този начин известиха за края на разделянето на Европа. Веднага след това хиляди туристи от ГДР се изсипаха в Унгария, откъдето можеха лесно да стигнат до другата Германия. Чак на 9 ноември беше срутена Берлинската стена...

Въпреки че Унгария на практика беше първата страна от бившия социалистически блок, която се отвори към Европа, във футбола маджарите се закопаха някъде около дъното. Докато България стана четвърта на световно първенство, Чехия спечели титлата на европейски вицешампион, а Полша и Румъния играха на световни и европейски финали, унгарците си останаха на опашката с Албания.

По тази причина възможността Дебрецен да влезе в Шампионската лига се струва на унгарците точно такъв подарък свише, за какъвто в София се прие същото постижение на Левски преди три години.

Всичко за унгарците в големия футбол приключи още на световното първенство в Мексико през 1986 г. От храбрия маджарски тим там се очакваха чудеса, тъй като преди това бяха победили Бразилия с 2:0 в Будапеща и държаха рекорда за най-голям трансфер в света с 13-милионната продажба в долари на Лайош Детари в Олимпиакос.

В Мексико обаче те бяха пречукани с пет гола от Съветския съюз, чиито войски точно три десетиления по-рано бяха нахлули в Будапеща при опита на унгарците да се освободят от властта на Москва.

От този злополучен мач нататък за Унгария никога не се чу нищо в големия футбол, ако не се брои злополучното наемане на Лотар Матеус за селекционер на националния им отбор и участието на Ференцварош през 1995 г. в групите на Шампионската лига.

Ако все пак водещите европейски футболни медии обръщаха внимание на Унгария, това ставаше най-често по комични поводи като онзи с футболната съдийка Каталин Кулчсар. Окачествената като "злобна кучка" дама отмени три гола на отбора с невъобразимото име Бададжсонитомаж в един-единствен мач от трета унгарска дивизия, а след неговия край показа пет червени картона на протестиращите футболисти и треньори.

Унгарците пробваха какво ли не, но така и не успяха да постигнат нещо значимо във футбола от онази ужасна 1986 г. насам. След като националите се провалиха в единадесет поредни кампании за място на големи футболни финали, крах претърпя и опитът им поне да станат домакини на такъв форум. Двете съвместни кандидатури с Австрия и Хърватия останаха само в папките на чиновниците от УЕФА и толкова.

Не помогна и смяната на властта във футболния съюз откъдето в края на 90-те години с триста зора беше изхвърлен закоравелият апаратчик Атила Ковач. Този човек така се беше впил във футбола, че се наложи дори правителството на Виктор Орбан да удари едно рамо на футболната опозиция срещу окопалия се в централата в Будапеща началник.Тези след него обаче не направиха нищо значимо с националите, но поне построиха две големи футболни академии.

Покрай националния тим западна и клубният футбол, разяждан от скандали, корупция и безпаричие. Дори и Ференцварош - отбор, който винаги се е ползвал с протекции от управляващите в Будапеща, обяви фалит и беше изваден да играе във втора лига. Властите пък взеха да си пъхат носа в някои странни резултати. Преди няколко години дори имаше и специална правителствена комисия, натоварена да разследва мача между Ференцварош и Дебрецен, когато фенове на тима от Будапеща нахълтаха на терена, правиха золуми и накрая потрошиха цял квартал.

Безизходицата стана толкова комична, че списание "4-4-2" си позволи да прояви необичайно лош вкус. Оттам препоръчаха на унгарците да следят внимателно процеса на отделяне на областта Войводина от Сърбия и да поканят трите отбора Войводина (Нови Сад), Банат и Хайдук (Кула) да се присъединят към тяхното първенство. По този начин в първа унгарска дивизия един ден можело да играе някой нов Синиша Михайлович или Милош Краснич.

На всичкото отгоре футболът в Унгария и досега страда от някаква посттравматична депресия от миналите години на слава. В Будапеща и до днес например се обсъжда трескаво защо Унгария е загубилa проклетия финал на световното през 1954 г. когато в Берн Пушкаш и компания повеждат на германците с 2:0 и накрая падат с 3:2.

На някои хора дотолкова им е писнало от този нескончаем дебат, че писателят Петер Естерхази публикува фейлетон, в който накрая на този мач унгарците бият и "световният мир е запазен". В местните футболни хроники все още може да се прочете и това как след онзи финал формата на Пушкаш спаднала и се стигнало до това феновете на Хонвед да го освиркват, а той в гнева си да им покаже лакът.

В крайна сметка Реал (Мадрид) го купува за 100 000 долара, дава му 1000 долара месечна заплата и се сдобива с невероятния нападателен тандем Пушкаш - Ди Стефано. Прокуден от страната си, Ференц Пушкаш живее в изгнание и кракът му стъпва отново в Будапеща едва в началото на 80-те години.

Повечето от останалите от големия унгарски тим от 50-те години също се отправят към чужбина, а ималият глупостта да остане в Будапеща вратар Дюла Грошич се влачи по арестите "за шпионаж и измяна на родината". Треньорът Густав Шебеш пък е провъзгласен от партията за съставител на концепцията за "социалистическия футбол", макар че на западняците не им става съвсем ясно каква е разликата между социалистическия и капиталистическия футбол - и при двата вида топката е една, правилата еднакви, а играчите все са си по единадесет.