Проваленото "златно" поколение в женския волейбол

Женският национален отбор по волейбол отпадна безславно от европейското първенство в Белгия и Холандия. Това стана след три загуби в предварителната група. И ако тази от Русия беше очаквана и влизаше в сметките, то тези от Хърватия и Беларус не трябваше да се допускат.

Нито един от тези отбори няма класата на българския в момента, но всеки един бе по-добре организиран от нашия. В родния лагер въпросите остават повече от отговорите. А въпросите са тези, които трябва да разкрият виновниците за съсипването на най-талантливия женски отбор, събирал се в страната ни от последните 35 години насам.

А виновниците са тези, които назначиха петима треньори за пет години. На този отбор. Тим, който беше съсипан заради липсата на каквато и да е последователност. Всъщност последователността бе в това да се назначава следващия и поредния.

За да бъде сринат този отбор. Точно този отбор, който загатна за потенциала си с четвъртото място на световното първенство за девойки в Мексико през 2009 и на когото множество доказани специалисти в тази игра чертаеха бляскаво бъдеще.

Ако се започне от частното към общото, логично е да се запитаме защо доскорошният капитан и един от най-качествените национални състезатели Страшимира Филипова не бе в групата за еврошампионата.

Самата тя призна преди старта на  първенството, че е била готова за игра. Филипова бе оперирана през месец май, но започна да тренира през юни, така че оправдания за необходимо време за възстановяване или запазване на здравето й са излишни. Явно причината не е чисто спортно-техническа.

Къде бяха либеро Номер 1 на световното първенство за девойки Жана Тодорова и най-талантливият ни млад нападател в момента Гергана Димитрова?

След слабо представяне през 2010 година Драган Нешич пусна кормилото на националния отбор. В началото на 2015 сърбинът отново бе назначен начело на отбора без да е записал големи резултати на клубната сцена.

За този период от 5 години освен Нешич в женския национален тим се изредиха цели четирима треньори – Драгутин Балтич, Димо Тонев, Марчело Абонданца и Владимир Кузюткин. Израстване на отбора в този период се видя единствено при италианеца, но и той бе отпратен.

При това с неясни доводи – искал щаб от петима, а те всъщност се оказаха трима. Факт е, че голяма част от отбора не харесваше Абонданца, но професионализмът отрича любовните трепети.

Или поне би трябвало. Експериментът с Кузюткин също не се оказа особено печеливш, а този с Нешич дори не се нуждае от коментар. По-големият проблем е именно това, че отборът се превърна в поле за експерименти.

Първи, втори, трети, четвърти, пети треньор. Всеки път проба – грешка. А тези проби и грешки са престъпление спрямо таланта на тима. Може да се твърди, че женският отбор е много по-талантлив от мъжкия в момента. Но разликата е, че мъжете почти винаги успяват да разгърнат пълния си потенциал.

Състезателките също имат вина. Затова, че често личните отношения вземаха връх над отборния дух. Затова, че често треньорът не беше на тяхната честота. И със сигурност те си дават сметка за това.

Сега е време на равносметки. А на трети октомври предстои Общо събрание на федерацията. И то няма да е просто затова дали Данчо Лазаров ще продължи да управлява. Това събрание ще решава бъдещето на този спорт у нас.

И много силно се надявам страхът да не е основното при гласуването. Защото при явен вот, какъвто е заложен по програма, едва ли мнозина ще се осмелят да скочат срещу статуквото. А то прекалява с грешките.

"Успехът има много бащи, но провалът винаги е сираче" - в българския волейбол сирачетата започнаха да стават прекалено много.

Петър Стоянов, ТВ7