Петър Киров - един от най-великите български спортисти за големите си успехи на тепиха

Петър Киров е един от най-великите български спортисти. Мнозина смятат, че той е най-добрият български борец за всички времена. Постиженията му са уникални и ненадминати. Киров е двукратен олимпийски шампион, трикратен световен шампион и четири пъти е стъпвал на европейския връх.

Това са само част от успехите му на тепиха. Той е непобедим в категория до 52 кг в класическата борба, в продължение на почти 10 години. 11 пъти е печелил златния пояс на турнира "Никола Петров" от 11 участия.

Два пъти е избиран за спортист номер 1 на България (1970 и 1971). Петър Киров няма загуба на голям шампионат. През 1972 година печели второто си олимпийско злато без даде нито една точка на съперниците на тепиха, с което затвърждава тоталното си превъзходство.

Любопитното е, че той има 52 златни медала в кариерата си, колкото са и килограмите на категорията, в която се състезава (52 кг). Киров доказва, че е природен талант, след като започва да се занимава с борбата чак след уволнението си от казармата на 21 години.

Петър Киров е известен с първите тактически умения, които сам изгражда като спортист, а след това тази основа му помага да стане доцент, а в последствие и професор в Националната спортна академия "Васил Левски", където преподава на студентите и в момента.

Великият борец говори пред Sporta.bg за най-големите си успехи, някои сред които уникални не само за България, но и в световен мащаб, за сегашното състояние на борбата в България, както и за очакванията си от предстоящата Олимпиада в Лондон.

Как започнахте със спорта и защо решихте точно борбата?

Започнах да се занимавам с борба на 21 години, като до този момент не се бях занимавал с никакъв спорт. Това стана след казармата. Такъв случай в историята на борбата няма. Трудността да започнеш на тази възраст е изключително голяма. До този момент хората са играли на държавни първенства. Трудността идва още от там, че аз идвам от провинцията. От село Калчево, Ямболско.

Тогава нямаше подбор и селекция, както сега. Нямаше много спортове. Аз съм учил до 7-ми клас на село. Расъл съм на газена лампа и вода от кладенец. Затова послед ми беше много трудно в големия град. Аз знаех това, което съм виждал по поляните, по съборите. След това отидох сам в салона по борба и реших, че искам да тренирам.

Какво си спомняте за първия си треньор?

Няма как да не помня първия си треньор - Панталей Боев, той ми даде основата. И казваше: Висшата математика се учи при по-големите в националния тим. Борец от висока класа. Той ми показа първите стъпки. Научи ме на онези тънкости, които ще ме съпътстват после в голямата борба. До края на живота си ще бъда благодарен на своя треньор. Както е казал Гьоте, ако отхвърля всичко това, което другите направиха за мен, от мен нямаше да остане нищо.

Помните ли първото си състезание и първите успехи?
Първото ми състезание бе през 1965 г. в Пазарджик. Горещ юлски ден. Като шанс пред мен беше, че не участва Ангел Керезов в моята категория, а участва в по-голяма. Той тогава е световен шампион и олимпийски вицешампион.

На това първенство имаше поне 5-6 много опитни състезатели. За зла участ Ангел не участва, но пък влезна един друг борец - Никола Димитров, който беше станал балкански и републикански шампион. Аз го победих и след това надвих още 6-7 човека. След тази победа станах майстор на спорта. Това бе първата титла и първото ми знание. Беше много хубаво да занеса после това отличие в моя клуб в Ямбол, защото аз бях първият от клуба, който стана майстор на спорта по класическа борба. Това ми отвори пътя за националния отбор. Стремежът ми за успехи бе много голям след този успех. Идва 1966 година, тогава станах Балкански шампион в Любляна тогава бивша Югославия.

Първият ви голям успех и първа титла за България от Европейски шампионат?

Победих в 4 срещи и станах балкански шампион. Следва 1967 г. - Европейско по класическа борба в Минск (Беларус). Националният ни треньор Филип Кривиралчев, гласува доверие на мен, след като вече нях станал държавен и балкански шампион. Пазеше Ангел Керезов за големите първенства. Естествено аз станах първи по убедителен начин.

В историята може да има неразкрити и неописани или леко изопачени данни. През 1965 година бяха световните първенства по класическа борба в Тампере и по свободна в Манчестър. Дотогава ние нямахме златни медали на тези шампионати. Заговори се, че ФИЛА е взела решение, тези, които са станали втори на Олимпиадата, да бъдат титулувани като европейски шампиони. Това не беше много правилно, защото тогава къде е медалът на шампиона като европървенец? Къде му е дипломата?

До този момент ние не фигурирахме никъде с титла от шампионат на Стария континент. Аз съм първият европейски шампион, но никой не го казва. Така през 1967 г. аз спечелих първо злато от Европейско първенство за България в борбата.

През 1967 година след Европейското имаше и Световно първенство в Букурещ (Румъния). Треньорът реши да използва някои не толкова утвърдени титуляри, но в основата той пробваше хора за Олимпиадата. На мен не ми гласува доверие тогава, по свои си съображения. Тогава обаче България не успя да спечели златен медал.

Конкуренцията е била жестока! Как се справяхте с това и какви бяха отношенията ви с Ангел Керезов?
През 1968 г. беше много напрегната година за мен и за моя съотборник. С Ангел Керезов завърших наравно в схватката на финала на държавното първенство, но станах републикански шампион. След това предстоеше турнирът "Никола Петров". Аз дотогава го бях печели три пъти. Тогава турнирът беше в Севлиево и участвахме заедно с Ангел Керезов, и много елитни борци от СССР, Румъния, Полша и Унгария.

Тогава Ангел Керезов отпадна от борбата, докато аз продължих с победи над всички. Финал с Мойсаев от СССР. Тогава извиках мой колега студент, да следи развоя на срещата. В кои минути съм по-ефективен, кога съм по-неефективен и така. (първите тактически настроения в борбата). Мойсаев поведе с 1:0 точки и оставаха шест секунди, аз само зърнах таблото и направих опит да го наведа надолу и при втория опит го съборих назад, оставаха две секунди. През тези шест секунди треньорът на руснака бе хвърлил кърпата и се радваше на победата, защото се бе обърнал с гръб и нищо не виждаше. Но след това гледа, че съдията вдига моята ръка. Трябва да се играе до последната секунда.

Същата година беше и Европейското в Швеция. Треньорът заложи на мен. Руснаците вече бяха пробвали 5-6 бореца срещу мен. Иван Кучардин - един здрав, силен, който трябва да ме бие. В Швеция победих няколко човека и идва момент за финала с Кучардин, Вестернин, Киров (финална тройка). Аз завършвам наравно по точки с финландеца и с Кучардин завършвам наравно. Така Кучардин става първи по някакъв друг показател.

Тогава нашият треньор, в своя анализ, ми даде много висока. Борбите са ми били над очакването. Това ме успокои и ми даде повече вяра и сила. Но тогава предстоеше последния етап в Белмекен, където се подготвя разширения национален отбор. Започна т.нар. подготовка на високо планинска база, защото дава предимство в състезанията в Мексико.

На Белмекен всеки се чувстваше като титуляр. Треньорът обяви участниците в категориите, но в кат. 52 кг каза две имена - моето и на Ангел Керезов. Никой не ни казваше, кой ще участва. Заминахме за Мексико месец по-рано, като бяхме двамата с Ангел Керезов.

Започна подготовката и там нещо в мен ми подсказваше, че аз съм това, което искам да съм. В тренировките бях много добър. При мен идваха различни борци от различни държави като Португалия. Искаха да ме гледат как тренирам, да тренират с мен. Така дойде моментът в който ми казаха, че аз ще играя. С Ангел си подадохме ръка. Ние бяхме единствените, които нямахме никакви пречки, скарвания. Имаше голямо уважение между нас. СССР също водеше двама в категория до 52кг -  Бакулин и Кучардин. В хода на подготовката в кат. до 57 кг се контузи титуляра им и пуснаха Кучардин в по-горната категория. Той стана трети. Така в моята категория аз останах с Бакулин.

На Олимпиадата в схватките останахме четирима. За да стана първи, трябваше да ги бия. Тогава вече ми беше ясно. Така се стигна до финал с Бакулин. Това още ми е като на сън. Като се сборихме , аз започнах - точка, две, хватка, и всяко мое движение бе в мой плюс. Поведох с 6:0. После си викам - да му дам една точка. Станаха 6:1. След това 7:2. Още едно гмуркане и събаряне, и две точки за мен, и победих с 9:2. Аз бях първият българин с олимпийски медал от Олимпиадата в Мексико. Вторият български олимпиец беше Боян Радев.

Не съм се притеснявал вечерта преди мача. Мексиканската публика е много темпераментна. От хода на срещите публиката така ми се радваше. "Брависимо Педро, Оле!" Вечерта празнувахме, защото делегацията беше подготвена за златен медал.

Като си дойдохме, проф. Иван Стайков направи нещо, което никой дотогава не беше правил. Покойният професор прекъсна всички занимания на преподавателите във ВИФ. Всички се строиха отпред пред института (тогава бившото НСА се намира на ул. Гургулят - НДК - б.а.) сковаха една трибуна и той ме показа на всички студенти, на цялата младеж. Качих се на трибуната и споделих радостта си с всички. Това е момент, когато никога няма да забравя.

Световното първенство в Едмънтън 1970 г.

Идва 1970 година ("20 златотърсачи в Едмънтън" - заглавие в пресата за българските борци на Мондиала). Знам, че срещнах румънец и поляк, който бих в последните секунди. Понякога равната борба е равносилна на загуба, а понякога на победа. На финала се срещнах със силния японец Коиширо Хираяма и станах световен шампион. Тогава от това Световно взехме много медали. Това е един от най-красиви медали, които имам. Това ме утвърди като борец от класа. Тогава получих номинация за Спортист номер 1 на България.

Световното първенство в София на ст. "Васил Левски" 1971 г.

През 1971 година София беше домакин на Световно първенство по борба. Даже и по света не съм виждал такава публика и такова нещо. Пълен стадион, който да те подкрепя. Понякога това е нож с две остриета.

Аз преди това нали имах равни мачове, които ми костваха трофея. Така че се бях настроил само за победи. Също така и всички мои поддръжници искаха победи от мен. Победите над всички до финала ме направиха световен шампион за втори пореден път. Бих и японеца на финала и за втори път станах Спортист на годината в България.

Забравих да спомена, че през 1970 г. станах още веднъж европейски шампион в Берлин и преди Олимпиадата 1972 бях двукратен световен, двукратен европейски и един път олимпийски шампион.

Олимпиада в Мюнхен 1972 г.

През 1972 година аз се чувствах силен, уверен и имах желание да стана пак олимпийски шампион. Вече бях титуляр и отиваме на Олимпиадата в Мюнхен. Пак минава етапа на т.нар. вътрешни първенства и международни, аз никога не съм ги подценявал тези турнири.

На спортната база на Белмекен тогава имахме порядък, първи, втори и трети състезател в категория да прави свой личен план за годината, за участие в първенства и трябваше всички да пишем, кое място е нашата цел.

Всички пишеха от 3-то до 1-во място. Аз написах на всички турнири - 1-во място. Този личен план го защитаваш пред лекар, треньор, помощник-треньор. Представители на ЦС БСФС и на федерацията по борба.

Идва вече Олимпиадата - всичко нормално! Програмата е изпълнена на шест. На третия ден от Олимпиадата стана случката със заложниците. Убиха еврейските състезатели и треньори. Прекъснаха Игрите. Не се знаеше дали ще има Олимпийски игри. Всички се тревожеха и т.н. Аз като човек, който години наред сваля килограми, ми беше много трудно. Гледах да пазя килограмите, да тренирам по-малко. След като обявиха, че Олимпиадата продължава, всички се зарадвахме. След това започнаха борбите.

Моята цел беше да стана олимпийски шампион. Гледам листа с моите съперници. Всичките съм ги бил. Имаше някои нови имена, които не познавах, но те бяха новобранци. Тогава правилникът беше, че можеш да победиш противниците си с много точки. Аз ги биех с колкото си исках. Биел съм и с по 19 и по 22 точки, но тогава винаги давах точки на противниците си, чисто тактически. Просто в някои секунди исках да си почивам и им давах по няколко точки. Затова в Мюнхен реших да не давам точки на никой. На Олимпиадата - в седем срещи не дадох нито една точка. Вярно, че с японеца (Коиширо Хираяма - б.а.)завърших наравно, но някои ги бях бил и с туш.

Това ми донесе втората титла и в историята на борбата досега няма такъв случай. За в бъдеще може да се случи в някое състезание. Те правилата вече се промениха много, но досега няма.

Третата Олимпиада - Монтреал 1976 г.

За третата Олимпиада отидох с огромно желание. Станах и еврошампион три месеца преди нея на първенството в Ленинград. Паднах с човек, който съм го бил 6-7 пъти, но за мое съжаление обаче, по време на схватката паднах и ми излезе ръката. Това бе краят на моята кариера. Някои много го изживяват, но на мен това ми е било отредено и нямаше за какво да съм недоволен. Родил съм се в точното време и съм дал всичко от себе си.

Какво се случи след края на спортната ви кариера, знаехте ли с какво ще се занимавате в бъдеще?

Винаги съм имал интерес към четенето. Не мога да се отърва даже от него. Обичах да чета още от малък. Ето така се получи, че след борбата започнах да се занимавам с четене и преподаване. Свършва спорта за спортиста, щом си взел и дал на спорта, значи утрешния ден тръгваш по друг път.

Аз реших, че ще си завърша академията. След това станах асистент. Тогава хората не искаха да учат. След това отидох в Москва и там карах аспирантура. Ех, тогава не даваха в Кембридж, можеше и там да отида (смее се). След това продължих в България и постепенно станах доцент, а сега вече съм професор. Пак казвам, че съм много благодарен на всички.

Имате ли фенове от онова време, които продължават да ви поздравяват и уважават с годините?

Страшно много хора са ми пращали писма и някои дори още ми пращат различни поздравления. Ето в момента дори имам едно писмо от САЩ. Изглежда съм направил голямо впечатление, въпреки че не съм футболист, хората са ме запомнили и не ме забравят. Имам писма от Чехия, от скандинавските страни...

Какво ще кажете за състоянието на най-успешния български спорт в момента и колко медала очаквате от борбата на Олимпиадата?

Имаше един период не бяхме добре, но на фона на българския спорт, това беше нормално. В Атина бяхме най-зле, защото имахме само един медал. След това обаче нещата в борбата започнаха да се развиват. Сигурен съм, че сега ще се справим по-добре. Аз казвам, че до златото е едно състезание. След това обаче е друго и мачът на финала е съвсем различно нещо. Надявам се да вземем пет медала в борбата. Всичките ни борци имат потенциал. Сега с тези квоти има възможност да извадиш и малко късмет в жребия.

Проф. д-р Петър Киров