Обширно интервю на Гари Невил пред клубната телевизия на Манчестър Юнайтед

Гари Невил даде ексклузивно интервю за MUTV за решението си да се оттегли от професионалния футбол, спомняйки си за едни от най-хубавите моменти с червената фланелка. В обширният материал, разделен на три части, Гари обясни как е стигнал до заключението, че трябва да окачи бутонките на стената, как се е развила неговата кариера на "Олд Трафор"д и какво е било влиянието на Сър Алекс Фъргюсън върху него...

- Изненада доста хора, ще ни разясниш ли как стигна до решението да се оттеглиш от големия футбол?
- Това не беше решение за един ден, просто не можеш да сложиш края толкова бързо. Беше комбинация от отделни случки през последните няколко месеца. Говорих с мениджъра и всичко се нареди. Отдръпнах се от цялата ситуация за около седмица, но накрая заключението пак бе същото - чувствах, че това е най-доброто решение и че времето ми тук е приключило. Когато нещо свърши, то свършва.

- Можеше да продължиш да играеш до края на сезона. Защо реши да сложиш край в средата на кампанията?
- Понякога просто се доверяваш на инстинкта си, такъв човек съм. Това бе правилното решение. Говорих с мениджъра, можех да продължа да играя до края на сезона, но не по начина, по който съм го правил в предишните 19 или 20 години. Може би ще помагам на младите играчи, но това е само до края на кампанията. Изиграх последния си двубой срещу Уест Бромич и стигнах бързо до решението, че не се чувствам на мястото си и това е краят. Не исках да го отлагам с нови четири месеца. Просто нямаше да се чувствам добре. Исках мениджърът и клубът да го знаят, защото те направиха много за мен през целия ми престой тук. Те приеха и подкрепиха моето решение, а за мен това бе важно.

- Значи реши да се оттеглиш след мача с Уест Бромич на Нова Година?
- Не беше след този двубой, а по време на срещата (смее се). Не, предполагам беше месец, даже малко повечко преди това. Не се отказваш след един слаб мач - преживявал съм доста такива през двадесетте си години тук и го знам от личен опит. Начинът, по който се почувствах в началото на сезона, получавайки тези леки контузии, казах си, че трябва да стисна зъби и да продължа напред. Но идва момент, в който осъзнаваш, че не можеш да продължаваш до безкрайност. Този момент за мен настъпи. Също така сам по себе си говори и факта, че ти си важен за този отбор. В последните две кампании съм изиграл около 25 или 30 мача. Имаше двубои, когато се чувстваш наистина значим. Веднъж загубиш ли това чувство, разбираш, че не е съвсем правилно да продължаваш с опитите. Не искаш да бъдеш просто един пътник.

- Може би предпочиташ да се откажеш на края на сезона с трофей в ръце; това ли е най-добрият начин?
- Eдвa ли това е най-добрият начин, можеш да мечтаеш, но в релания живот не всичко върви така, както си планувал. В перфектният свят, разбира се, съм си отивал с трофея на ръце в края на кампанията. Но това не е реалността. Това не е истинският живот. Нещата се случват в моменти, когато не си ги очаквал. Но не мога да не погледна назад и да кажа, че пътят, по който съм вървял е бил толкова лош. След всичко, което се случи, това е, което получавам.

- С кого сподели, когато стигна до решението си?
- Не съм се консултирал с никого. Избрах решението си сам. Говорих с майка ми и баща ми, със съпругата ми, но вече бях решен. Те и за секунда не са се опитвали да ме разубедят. Те са хората, които ме познават най-добре и знаят как съм се чувствал през последните двадесет години тук. Когато огънят угасне, знаеш че не всичко е наред. Контузиите, които получаваш влияят на самочувствието ти. Така че не съм се консултирал с тях, беше по-скоро един откровен разговор. Познавайки начина ми на мислене - те приеха решението ми. Може би са били и леко разочаровани, това е нещо, което искаш да продъжли вечно и да не се случи на сина или съпруга ти, но това е животът.

- Какво ти каза босът?
- Той се съгласи. Първоначално ми каза да си тъгна и да го премисля добре, но това не е решение, което се взема с лека ръка. Сър Алекс ме подкрепяше през цялото ми време тук, но просто моментът настъпи. По-добри играчи от мен са напускали, по-велики играчи от мен също, така че това не е краят на света. Очевидно ми е трудно, но по-важното в момента е, че клубът се справя добре. Водим с пет точки в класирането и се надявам титлата в края на май да е наша.

- Говори ли със съотборниците си?
- Говорих с Пол Скоулс и Райън Гигс. Те бяха запознати със ситуацията още преди няколко седмици. Играем футбол заедно през последните 25 години, познавам Скоулс от 12-годишна възраст, а Гигс от 14. Така че им съобщих. Преживели сме много неща заедно. При тях случаят е различен, те са невероятни футболисти и продължават да ни изумяват с класата си. Все още са едни от най-добрите във Висшата Лига и се надявам да успея да ги гледам по футболните терени още няколко години.

- През последните 20 години всеки ден си с Юнайтед. Как се справяш с факта да не си част от тази институция? Това е изцяло нов живот...
- Така е, но не настъпи изведнъж. Със случилите се неща в последните години, ти сам стигаш до нагласата, че кариерата ти ще свърши. Можеше даже да сложа точката в края на миналата кампания. От клуба обаче ми се обадиха няколко седмици по-рано и аз бях удоволетворен от тази постъпка. Наистина си мислех, че това ще се последните ми месеци с червената фланелка. Тогава бях подготвен. Дейвид Гил ми се обади и каза, че с менджърът ме искат за още една година. Не можеш да кажеш не. Помислих си, 'ти си Гари Невил и играеш за Манчестър Юнайтед, това е твоята работа'. Подкрепям отбора откакто се помня, така че който и да е било на моето място, не би отказал възможността. В първия ден на предсезонната подготовка разтегнах прасеца си и бях извън терените за четири седмици. Върнах се към фитнеса, като вярвах, че това е най-добрия варинат за мен. След което контузих глезена си през октомври, трявма, която бях претърпял преди четири години. Глезенът ми не беше чак толкова зле, но тогава си казваш "достатъчно". Не е толкова трудно да стигнеш до това заключение.

- Когато се присъедини към Червените Дяволи - клубът, който си подкрепял от малък - можеше ли да си представиш, че ще изиграеш 600 двубоя с червената фланелка?
- Не. Когато започнах да играя за отбора се радвах и на десет мача. Ако тогава ми бяхте казали, че ще стигна бройката от 600, щях да ви отвърна: 'никакъв шанс'. Не мисля, че доста хора са го повярвали, когато правих първите си стъпки тук. Бях в страхотна среда, откакто съм на 11 виждам таланти като Бен Торнли, Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Райън Гигс, Ники Бът, брат ми, Крис Каспър, Кийт Гилеспи - те са изключителни таланти. 'Не съм сигурен, че съм дори наполовина талантлив, колкото тези момчета'. Знаех, че не съм. Но ние минавахме през всичко заедно. Вярвахме в общата кауза, давахме всичко от себе си за Юнайтед, отчаяно много искахме да помогнем на клуба и се вслушвахме в съветите на треньорите.

Притежавахме страхотен треньорски състав в лицето на Ерик Харисън, Ноби Стайлс и Брайън Кид. Винаги ще им бъдем благодарни. Те ни направляваха, а накрая ние направихме точно това, на което ни бяха научили. Вярвахме в принципите, които ни бяха представили. След това мениджърът, който беше в клуба шест или седем години преди нас ни даде път напред. Той ни предостави възможността да заблестим. Трудно е да си представиш, че всички тези неща ще се случат по едно и също време и ти ще си въвлечен в тях. Но се случват и си мислиш, че ще продължат вечно. Обикваш всичко, невероятно е! Имаш своите възходи и падежи, но като цяло това е ангажимент, който те прави щастлив и чувството е невероятно. Може би най-добрата част е приятелствата, които създадох тук. Много хора работят, но не се наслаждават на работата си; щастливец съм, че обожавам всяко едно действие, което съм преживял през последните двадесет години, носейки червената фланелка. Аз съм истински привилигирован, че бях в тази позиция.

- Вярваше ли, че 'Випуск 92' е една специална група играчи?
- Когато бяхме на 16 или 17 - не. Когато станахме на по 18 години, тогава вече индикациите бяха налице. Брайън Робсън публикува статия, в която казваше, че ще бъде изумен, ако не се превърнем във футболисти от топ класа. Тогава босът ни предостави възможността да направим своите дебюти и ни взе на пътуване в Европа да се обиграваме с по-големите. Ерик Харисън ни съобщи, че това е голяма крачка, от която трябва да се поучим. Увереността се придобива, когато тренираш с първия състав и виждаш, че можеш да се съревноваваш с тези мъже, да преминаваш през различни препятствия. Когато правиш първите си стъпки на 17 в младежкия състав, нямаш идея какво те очаква. Но когато станахме на 18 и ни гледаха 1,500 души в събота сутринта, а първият отбор седеше отзад и ни гледаше, си казваш 'трябва да има защо да го правят'. Ние играехме страхотен футбол по онова време. Ако само събереш всички интернационални срещи, медали и участия на този млад отбор... хората говорят за футболисти като Роби Савидж, а той е човек, който се отличава с голямо достойнство. Отдадеността и страстта се отпечатват в съзнанието на човечеството, именно тази отдаденост, чиито корени идват от младежката формация. Забележително е, че той все още се занимава с футбол на възраст от 35 или 36 години. Кийт Гилеспи играе също.

- Чувстваш ли се така сякаш слагаш края на една ера?
- Не знам дали това е чувството, че поставяш края на една ера, или че започваш една напълно нова. Има разлика. Когато Денис Ъруин и Рой Кийн напуснаха, тогава имах такова усещане. Сега сме ние, следващото поколение - аз, Гигси, Скоулси, Едвин. След нас ще заблестят още таланти - Неманя Видич, Рио Фърдинанд, Дарън Флетчър, Майкъл Карик, Джон О'Шей, Уейн Рууни - сега е техният час. Това е кръговратът на живота. Мениджърът е изградил един изключителен колектив, включващ играчи от 17 до 37-годишна възраст. Когато по-възрастните от нас се откажат, тогава ще настъпи тяхното време да заемат нашите места и да се превърнат в пример за по-младото поколение.

- Когато Рой напусна ние си мислехме, че никога няма да можем да го заменим, но се случи до голяма степен.

- Разбира се, не можеш да заместиш такъв характер изцяло. Но в различни аспекти успяхме. Това ще се случи, когато и Скоулс и Гигс напуснат. Всъщност, нямам си на идея как ще се опитат да заменят тези двамата! Това ще бъде доста трудно. Те са специални, мениджърът също. Но клубът ще продължи да съществува, случвало се е и преди, ще се случи и сега. Играчите ни ще поемат своята отговорност и ще се оттеглят с достойнство, сигурен съм в това. Трябва да го направят, за да може отборът да продължи напред.

- Какво си спомняш от дебюта си срещу Торпедо Москва през 1992г.?
- Спомням си много малко; бях на терена около три минути и едва докоснах топката. Това бе един от най-специалните моменти, защото да играеш на Олд Трафорд за Манчестър Юнайтед бе детската ми мечта. Това е много съкровен спомен, който никой не може да ми отнеме. Също така това е и най-голямото ми постижение, защото веднъж облечеш ли червената фланелка, това е чувство, което не се забравя. Трябва да го почувстваш, да усетиш адреналина, за да го разбереш.

- Има ли момент в кариерата ти, който изпъква?
- Очевидно това са поседните минути срещу Барселона, когато спечелихме требъла. Има ли нужда изобщо да ги споменавам? Никога не можеш да опишеш това чувство. Не можеш да го преразкажеш, защото думите не ти стигат. Това може би е един от най-впечатляващите моменти, но има и много други. Не бяхме печелили лигата от три години, след което си я върнахме през 2006/07. Нощите, в които вдигаш трофеите заедно с приятелите си, това са най-хубавите моменти в живота ти, не можеш да ги замениш за нищо на света.

- Играчи като Райън Гигс говорят много за разочарованията, които са ги следвали по пътя им. Ти такъв ли си?
- Разочарованията изпъкват повече в дадени моменти. Вашку да Гама през 2000г., "Мейн Роуд" през 2002г., провалът срещу Лийдс през изминалата година. Тези моменти остават в съзнанието и си спомняш колко зле си се чувствал. Но те са част от опита ти. Не можеш да изградиш кариера в Манчестър Юнайтед, ако не си преминавал през такива моменти. Това е животът. Монако, Дортмунд, Леверкузен ... всички тези ситуации, може да те преследват вечно. Но в реалността само един тим печели състезанието. Този кръговрат е част от мен за цели двадесет години, сякаш съм бил женен за него!

- Какво ще кажеш за Сър Алекс и неговото влияние върху теб?
- Той винаги ще се почита като най-великия футболен мениджър, който тази игра е виждала. За мен, да играя под неговото ръководство за толкова дълго време е една изключителна привилегия. Той ми даде възможността да заблестя. Винаги е казвал, че всеки ще получи своя шанс, ако е достатъчно добър. Дължа му всичко. Той направи нагледно това, което се бе опитал Сър Мат Бъзби 50 години по-рано - обигравайки младите играчи, местните момчета, които обожаваха не само клуба, а и неговата същност и история. Притежаваше уменията да превърне всеки един от нас в професионалист. Никога не можеш да замениш това, което носят местните момчета в себе си. А новодошлите допълват тези качества. Родените тук сме основата, имаме това право, но същевременно помагаме на другите да се превърнат в едни истински футболисти на Манчестър Юнайтед.

- За последните 20 години, можеш ли да определиш най-добрия състав, в който си участвал?
- Тимът от 1994г. - силата, издържливостта и физиката на този състав бе невероятна; отборът от 1999г. също и този от сезон 2006/07, когато Рууни и Роналдо заблестяха, а Видич и Евра вече се бяха установили, това бяха едни много специални осем месеца. Контузих се към края на кампанията, но мисля, че бяхме брилянтни за времето си и изобщо не бях изненадан, че точно този състав спечели Шампионската Лига година по-късно. Може би това бе най-доброто, което успяха да направят. Заради травмата ми не взех пълноправно участие в последния отбор, но тези трите определено изпъкват. А ако се замислиш за постижения, то тогава определено трябва да кажа тима от 1999г.

- Спомена контузията, която получи през 2007г. срещу Болтън. Беше извън терените за доста дълго време, това ли беше началото на края?
- Може би беше така. Първото ми докосване не бе особено добро, а Гари Спийд просто смаза глезена ми, нещо което бих направил и аз от същата позиция. Бях извън терените за цели 12 месеца. Глезенът ми се възстановяваше в продължение на пет или шест месеца, а след това получих множество по-малки травми. Футболът се развива прекалено бързо, за да пропуснеш година, особено на моята възраст. Това беше периодът, в който играха Роналдо и Рууни, след това и играчи като Рафаел се присъединиха към клуба и отбора продължи напред. Връщаш се и просто даваш най-доброто от себе си. В следващите два сезона играх по около 25-30 мача на кампания, но въпреки това не бях често използван от мениджъра. Това се случва на по-възрастните играчи, но да съм титуляр винаги е било моето призвание. Да си редовен означава, че придобиваш увереност и добра физическа форма. Но заради новите играчи, които си пробиваха път към състава, аз получавах глупави контузии, които ме оставяха извън игра за три-четири седмици, така че по някакъв начин наистина може да е било началото на края, но дори тогава се наслаждавах на последния сезон с червената фланелка, а и на сезона преди това.

- Играл си рамо до рамо с изключителни играчи. Можеш ли да отличиш най-добрия сред тях?
- Трудно е. Двама от тях все още играят - Гигси и Скоулси. Как можеш да разграничиш тези двамата? А след това се замисляш за най-вдъхновяващите футболисти и имена като Рой Кийн и Брайън Робсън веднага изникват в съзнанието ти. Кристиано Роналдо - последните му два сезона бяха феноменални. Ерик Кантона - в кампанията, в която извоювахме дубъла и се завърна от наказанието - той отбеляза шест или седем попадения в самото начало. Да не забравяме Петер Шмайхел. Трудно е да избереш само един, липсват ми футболисти като - Пали, Яп Стам, Бекс... привилигирован съм, че съм играл с такива имена.

- Казвали са, че е имало доста по-талантливи футболисти от теб самия, но си използвал всяка част от заложбите си и неизчерпаемата си енергия, за да изградиш невероятната си кариера. Това ли е тайната на успеха?
- Опита се да го кажеш по най-милия начин, нали? (Смее се). Истината е, че разчитах на качества, които не са кой знае какво, за да стигна до тук. Иска ми се да знам, че съм използвал интелигентността си и правилното позициониране на игрището, затова и можех да бягам нагоре-надолу по цял ден. Всъщност правех всичко възможно Манчестър Юнайтед да спечели дадената среща. Притежавах желанието, решителността и волята за победа. Това бе най-ценното ми качество - физиката и силата на характера. Има различни футболисти. Едни могат да дадат малка част от себе си и пак да играят, при мен не е така - или 100% или нищо. Няма средно положение. Всичко под 100% е посредствно. Така че за мен трябва да си перфектен във всеки компонент: формата ти, нагласата ти, трябва да си здрав и мотивиран достатъчно. Винаги трябва да си подготвен до краен предел. Когато започнеш да се контузваш и не получаваш достатъчен шанс за изява губиш самоувереността си. Аз разчитах на това. Сега виждаме играчи като Гигси, който вероятно ще може да играе, докато не наърши 45г. Но като го съпоставим с момчето, което беше, когато беше на 17, той е различен футболист. Може да спорите, че е по-добър, но със сигурност е по-различен. Скоулси също. Той бе офанзивен халф в продължение на десет години. Сега контролира всичко в основата на полузащитата. И двамата се адаптираха и показват чудесни качества. Аз нямам такива вродени способности, на които да се опра. Моята игра се базираше на здравина, отдаденост, агресивност и физика. Когато някое от тези качества изчезне, това веднага се отразява на самочувствието ти.

- Живял си под микроскоп през последните 20 години, може би това е нещо, което няма да ти липсва занапред?
- Когато играех, бях под светлината на прожекторите, но никой не знаеше какво правя вкъщи. Никой не знае къде отивам да хапвам, може би само хората от ресторанта. Никой не знае с кого комуникирам. Това е личният ми живот. Хубавото на това да бъдеш на терена е да знаеш, че 76,000 привърженици те гледат всеки ден, адреналинът е страхотен. Ето затова живееш - да бъдеш футболист на Манчестър Юнайтед. Ще ми липсва много занапред.

- Какво ти предстои?
- В близкото бъдеще ще се занимавам с трениране на младите момчета в Юнайтед. Все още не мога да си се представя като треньор в пълния смисъл на думата. Цели 20 години бях част от този клуб и ще продължавам да поддържам връзката си с него, дори и като обикновен фен. Може би няма да поема треньорската длъжност за дълъг период от време. Искам 12 месеца, за да мога да реша какво да правя със себе си. Не искам да се обвързвам толкова бързо! (Смее се) Искам да си почина. Не съм от хората, които обичат да си почиват, но имам нужда да се разсея малко. Със сигурност искам да продължа отношенията си с клуба. Юнайтед ми дадоха всичко, което някога съм притежавал.

- Как искаш да те запомнят феновете?
- Реакцията ми срещу Ливърпул може би веднага ще им изпъкне в съзнанията. Но да бъда част от преуспял отбор, това е повече, отколкото някога съм си мечтал. Доколко съм допринесъл за успеха, това вече хората ще преценят. Но да съм част от голям клуб и да печеля отличия с него, това бе детската ми мечта. Ставаш част от футбола като дете - първо, защото нещо те грабва, за мен това беше Юнайтед - второ, защото обичаш играта. След това идва и жаждата за трофеи, когато вече си установен като фигура в състава. Това е нещото, което има значение - да си част от клуб, който значи много за теб и който хората ще запомнят. Така искам да запомнят и мен, като човек допринесъл за историята на Манчестър Юнайтед.

- Реакцията ти срещу Ливърпул бе постъпката, която те доближи много до феновете...
- Хората казват, че бе преувеличена, но не беше, просто бе инстинктивна. Най-добрият мач, в който съм вземал участие - защото последният, който мога да нарека футбол от старата школа - бе този срещу Арсенал през 1999г. Беше късно вечерта, полуфинал реванш и всичко се нареди. Феновете бяха на терена, прегръщайки футболистите. За мен това бе най-великия двубой, в който съм участвал някога. Може би последната истинска среща с мое участие. Сега, заради всички мерки за безопасност, тази атмосфера се пресъздава много по-трудно. Моите разбирания са такива - Юнайтед вкарва гол и ти празнуваш. Ако си фен празнуваш, ако си футболист също. Ако не го направим, мениджърът ще се ядоса. Не ме разбирайте погрешно, той не ми е казвал да отида и да се забавлявам пред противниковата агитка, но беше инстинкт, който ми подсказваше, че ако Червените Дяволи вкарат, аз трябва да го отпразнувам подобаващо.