НКП на Левски изригна срещу онлайн феновете: Оставихме любовта ни да потъне

снимка: БГНЕС

Националният клуб на привържениците на Левски публикува коментар на официалната си страница във връзка с ниската посещаемост на стадион „Георги Аспарухов“ за мача с Черно море от 13-я кръг на Първа лига.

Публикуваме текста без редакция:

Тъжно, мрачно, тихо. Мястото, което бе и трябва да бъде туптящото сърце на стадион „Георги Аспарухов“ е притихнало. Спряло е. Няма глас. Няма дъх. Няма сила. Няма живот. Сектор Б е празен. Празни са и другите стълбове на „синята“ публика. Хора няма и в модерната трибуна на Сектор А и в раждалия винаги хора с позиция Сектор В.

Няма ги. От няколко мача насам прогресията е убийствена. Срещу Черно море на „Герена“ нямаше и 1000 души. Левскарите ги няма. Оправданията са налице. Повтарящи се до нескончаемост. Или пък нови, но винаги подготвени дни преди мача. Всеки се е запасил със своето „Аз няма да дойда, защото...“

Ако някой изпитва затруднения за следващия мач, може да намери хиляди шаблони в интернет. Нека отвори, която и да е тема, свързана с Левски. Там творят хиляди. Хиляди „загрижени“ за съдбата на любимия тим. Хиляди левскари. Всичките при това „истински“, а някои „по-истински“. Всички знаят как ще се оправи клубът, кой трябва да е треньор и собственик и кой трябва да играе. Или по-точно кой не трябва. А „не трябването“ е издигнато в култ и преминава в „не трябва“ да се ходи на мач.

Защо?

Защото на виртуалния фен не му харесва играта, не му харесват футболистите, не му харесва собственикът, не му харесва че няма козирка, не му харесва, че „Герена“ е далеч, а денят е работен, не му харесва БФС, не му харесва, че след 17:00 се стъмва, а може и да е студено. Въобще вече не му харесва да е фен на стадиона. Защото е фен онлайн.

Да, обаче такова животно няма. Привърженикът е там, на стадиона. В студ, пек, дъжд и мрак. В хубави и най-вече в тежки мигове. Там е защото вярва в нещо и го вярва силно. До края, а после отначало. Вярва в своята кауза.

Ние сме Левски. Създадени сме през 1914 година. Създадени сме от група ентусиасти в центъра на София. Преминали сме през прекръствания, опити за заличаване, загубили сме едни от най-светлите личности в историята на българския спорт, потомци сме на велики българи, със „синята“ фланелка са играли национални герои... Били сме на върха. Били сме и на колене. Плакали сме от радост, плакали сме и от мъка. Но винаги заедно. Затова сме и оцелели. Затова сме различни. Затова сме Левски.

Това, което може да убие бавно, но сигурно Левски не е управленски хаос, липса на трофеи, козирка на Сектор А или слаби резултати. Левски може да умре само, ако загуби своите привърженици. Тогава Левски няма да го има. Защото Левски сме аз и ти. Дядото, с който се размина по алеята към сектора, детето, което видя да връзва шала си по стълбите към входа, старите приятели, които срещаш на мач през уикенда. Левски сме ние, неговите фенове. А нас ни няма!

Проблемите в клуба са ясни на всички. Проблемите са причина отборът да не е онази притегателна за хората сила, която ние всички искаме да бъде. Проблемите обаче са поредното оправдание. Оправдание, че обърнахме гръб на най-голямата си любов. Загърбваме Левски и го оставяме да потъне. Оставаме да потъне онази идея. Светлата, чистата. Идеята за любовта към играта. Идеята за това, че Левски е повече от един футболен клуб. Че той ни направи приятели в свят, изпълнен с предатели. Че Левски е нещо свято, а левскар да си братко е дума велика...

Нямаме право на отстъпление. За нищо на света. Пред лицето на каквито и да е катаклизми. Защото, за да получаваме трябва и да даваме!

Не забравяй произхода си. Спомни си за паметта на стотиците, дали сърцето си за Левски. Не изоставяй същността си! Защото ако предаваш себе си твърде често, в края на краищата ти преставаш да бъдеш себе си!

Послепис: Докато четете това, отборът на Левски е на първо място в класирането, без нито един загубен мач в шампионата!