КОМЕНТАР на Гари Линекер: Лестър е на ръба на безсмъртието!

Нещо изключително се случва в света на футбола. Нещо, което опровергава всякаква логика. Нещо наистина вълшебно. Нещо, което ме изпълва с емоции, защото то се случва с моя отбор. Отборът, който подкрепям още когато бях с размери на голям пакет пържени картофи. Когато бях на 8 г., аз гледах как Лестър Сити губи финала на Купата на Англия през 1969 г. с татко и дядо и плаках през целия път до вкъщи. Видях Лестър да се качва в горната дивизия и да изпада. Играх за тях 8 години. Дори събрах група съмишленици сред фенове и приятели, които се изръсихме с някой и друг паунд, за да спасим клуба, когато изпадна в ликвидация.

Но нищо не може да се сравни с това. Нищо! Такива неща просто не се случват на клубове като моя. Лестър Сити е на върха на Висшата лига. При това вече не сме септември, а март. Това е, с няколко забележителни попълнения същият онзи отбор на Лестър, който по същото време на миналия сезон бе закотвен на дъното на таблицата, очевидно обречен.

Това, което се случи оттогава, е повече от удивително. Първо, под ръководството на Найджъл Пиърсън Лисиците осъществиха едно от най-чудодейните спасявания, за да запазят своето място в елита. После Пиърсън за разочарование на огромната част от феновете на Лестър бе уволнен по всяка вероятност заради възмутителното поведение на трима млади футболисти по време на турне, един от които бе синът на мениджъра. Последва голяма гюрултия. Нужен бе нов човек на поста, и то бързо.

На сцената излезе Клаудио Раниери. Тук смятам, че трябва да се пречистя и да призная, че както за много други, и за мен този избор не бе особено вдъхновяващ. На предишния си пост той бе ръководил националния отбор на Гърция, който загуби от Фарьорските острови. Не че пропуснах да се изкажа - Туитър никога няма да позволи това да се случи. О, колко заблуден бях, колко чудесно, блажено, вълнуващо заблуден. 

Букмейкърите бяха съгласни с мен - Лестър бе всеобщият фаворит за изпадане. Но кой тогава би могъл да предположи какво ще се случи? Това, на което ставаме свидетели - стига Лестър да вземе титлата, по всяка вероятност е най-необичайният триумф в историята на отборните спортове.

Група индивиди, които преди година не можеха да спечелят футболен мач нито от любов, нито за пари, изведнъж се превърнаха в непобедима сила. Отбор с дух и сплотеност, каквито футболът рядко е виждал. Всички те прекрасно обединени от умелия, вдъхновяващ - да, вдъхновяващ, Раниери.

Но нима можем да проумеем немислимото? Няма как да бъде свързано с факта, че крал Ричард III бе погребан в Лестър горе-долу по същото време, когато започна възраждането на Лисиците, както предположиха някои. Короната на Висшата лига? Безсмислени суеверия? Или пък не? Е, нека да погледнем действителните причини.

Играчите, които се мъчеха в първия си сезон в елита, започнаха да се окопитват, вдъхновени, естествено, от потресаващия завършек на миналогодишната кампания. Джейми Варди започна да вкарва голове, както обещаваха светкавично бързите му крака и чудовищната му работоспособност. Рияд Марез, бляскавият гений с фините крака, правеше магиите си седмица след седмица. С присъединяването на вездесъщия Н'Голо Канте към позаякналия Дани Дринкуотър се оформи такъв тандем в средата, който няма равен във Висшата лига този сезон. Целият отбор е зареден от необикновена енергия, която осигуряват Марк Олбрайтън, Шинджи Оказаки и Джефри Шлуп. Каспер Шмайхел бе изключителен на вратата, към което се прибавиха и безспорните му лидерски качества, вероятно наследени от баща му.

А най-изумителното в този отбор е сборът от няколко странстващи защитници, които заедно оформиха защитна четворка, скрепена от мотото "Никой няма да мине оттук". Което изглеждаше непостижимо за тях в началото на сезона. Защитна четворка, в която има достатъчно опит и хладнокръвни, спокойни глави. Това не е отбор, който обича да владее топката, това е отбор, който се възползва от владеенето на съперника, или по-скоро от загубата на владеенето му. Идеално организиран, с чудесна борбеност, те контрират с наелектризиращ блясък. Те са изключително добър отбор.

Остава да се види дали Лестър може да продължи така. Защото всичко може да рухне във финалната права. Тази толкова нереална мечта може да се превърне в злочеста действителност. Надявам се да не стане. Едва ли в целия ми живот съм искал по-силно да се случи нещо в света на спорта. Преливам от щастие, като наблюдавам насладата, която изпитват тримата ми синове, привърженици на Лестър. Дори най-големият - Джордж, заклет фен на Манчестър Юнайтед (той винаги е бил контра), се запали по атаката на Лисиците.

Що се отнася до татко, е, наскоро той ми туитна: "Чаках над 70 години за това. Велико е!" Освен това усещам, че футболните фенове от цял свят се чувстват по същия начин. Напрежението ще расте с всяка изминала седмица. С очакванията идва и опасността. Само че досега те не показаха никакъв страх. Нито следа от разколебаване пред мащаба на това, което биха постигнали. Те са на ръба на спортното безсмъртие.

Не се страхувай, отборе мой! Вземи каквото ти се полага. Както казва Ричард III на Шекспир: "От какво да ме е страх? От себе си?"
 
Гари Линекер, в. "Гардиън"  

Превод "7 дни спорт"