Иван Вуцов: Член 1 за ръководната роля на БКП важеше и във футбола

Иван Вуцов е роден през 1939 г. Играе на поста централен защитник, по-късно е треньор и ръководител. Възпитаник на "Янтра" от родния му Габрово. Отбива военната си служба като футболист в пловдивския "Ботев", след което преминава в "Левски". Там играе от 1960 до 1968 г. Има записани 213 срещи за първенство с 4 отбелязани гола, 41 мача за купата на страната и 60 международни срещи. Шампион на България за 1965 и 1968 г., печели купата на страната през 1967 г. Приключва кариерата си в "Академик" (София). Участва на световното първенство в Англия през 1966 г.

Като старши треньор ръководи "Левски" 5 сезона - 1974/1975,1975/1976,1977/1978,1978/1979 и 1979/1980. През този период печели шампионската титла за 1979 г. и 2 пъти купата на страната - 1976 и 1979 г. Под негово ръководство "сините" елиминират "Аякс" за купата на УЕФА и стигат четвъртфинал срещу "Барселона" през 1976 г., където успяват да запишат победа с 5:4 в София. Бил е треньор още на "Спартак" (Варна), "Славия" (София), "Локомотив" (Пловдив), "Хайдук" (Сплит) и "Арис" (Солун).

Начело на българския национален отбор се класира на световните финали в Мексико през 1986 г. Там нашите за първи път преодоляха груповата фаза и отпаднаха на 1/8-финал от домакините.

Дълги години е изпълнителен директор на Българския футболен съюз. По негово време националният отбор играе на европейските финали в Англия и Португалия, както и на световното във Франция. Сега е пенсионер и личен съветник на шефа на УС на "Левски" Иво Тонев.

- Г-н Вуцов, 40 г. след като станахте за първи път началник на футбола в "Левски", отново по някакъв начин сте свързан с отбора, който наричате роден. Каква е разликата?

- Първо, искам да благодаря на Иво Тонев за поканата по някакъв начин отново да помагам на "Левски", да бъда част от екипа, който се опитва да върне клуба там, където му е мястото - на върха. В никакъв случай обаче това не значи, както някои побързаха да напишат, че аз започвам да се меся в спортно-техническата работа, да изземвам функциите на треньора, на ръководителите на детско-юношеската школа. Няма такова нещо. Аз съм достатъчно тактичен, а и моето време време за подобна дейност вече изтече.

- Все пак каква е разликата с 1973 г.?

- Аз не съм в момента толкова вътре в клуба, че да давам задълбочени оценки. Има съществени промени в това да ръководиш футболен клуб сега в сравнение с времето отпреди 40 г. По друг начин се управлява сега. Най-малкото защото сега клубът е самостоятелна единица, а преди беше част от спортното дружество. Футболът беше само една брънка от цялата верига спортове. Цялата организация беше поставена на различна основа. Ако трябва да съм конкретен, ще подчертая, че сега конкретно във футбола има повече специалисти, хора, които конкретно са обвързани с този спорт от години. Докато тогава спортните дружества се ръководеха често от личности, които бяха далеч от спорта. Да ръководят ги, слагаше партията, по-специално районните комитети.

- Как всъщност ви направиха началник?

- След като приключих с футбола като играч, започнах сериозно да се замислям какво да правя оттук нататък. Продължавах да съм офицер и си получавах заплата от МВР, но не ходех да тренирам повече с "Академик", а в "Левски-Спартак" за нищо не ме ползваха. Тогава се роди една идея, беше на ректора на ВИФ (сега НСА - б.а.) Иван Стайков и на моя добър приятел Мирослав Иванов, който завеждаше задочното обучение там, да ме направят асистент на двамата доценти по футбол Венци Ангелов и Стоян Петров. Те бяха играли футбол, но на много по-ниско ниво от мен и искаха да имат човек, който да се занимава с практическата част. Даже бяха отворили конкурс, аз тъкмо щях да си подам документите, когато ме повикаха от "Левски-Спартак". Точно беше свършило първенството, може би някой им беше докладвал за ВИФ. Казаха ми, че съм офицер и да забравя за това нещо. Щял съм да работя в дружеството "Левски-Спартак". Хубаво - да работя, ама какво да правя там? Митко Дойчинов старши треньор, Сашо Костов помощник, нямаше място за мен. И ме направиха началник на футбола. Така след кариерата на играч поех по един обратно йерархичен път - не като помощник или старши треньор, а направо като директор. Станах началник на всички треньори и на хората, които се занимаваха с футбол.

- Спомняте ли си случаи, при които партийното, а и ведомственото ръководство, понеже "Левски-Спартак" беше към МВР, да са се месили в работата ви?

- Помня един любопитен случай от това първенство, беше два-три кръга преди края. Гостувахме на "Миньор" в Перник, така беше наредена програмата. След това имахме мач с ЦСКА, после още един или два и първенството свършваше. Имахме две точки аванс пред ЦСКА и от ръководството на "Миньор" помолиха да направим така, че да завършим наравно Точката беше много важна за тях, защото с нея сигурно щяха да останат в групата. А ние, с нея или без нея, трябваше в прекия двубой да не падаме от ЦСКА. Пристигнахме в Перник с нагласата да направим равен мач.

Ние определено бяхме по-силният отбор, имахме 6-7 човека национали. Почти всички играчи бяха предупредени как трябва да завършим, не знаеше май само един немного известен футболист Трифонов, той беше ляво крило. Беше опит да вземем млад играч с перспективата да го налагаме, но не се получи. Следващата година отиде във Велико Търново и лека-полека изчезна от футбола. Мачът си вървеше кротко към 1:1, нашата защита си беше спокойна, там бяха все национали - Ивков, Жечев, Гайдарски, Аладжов, вратарят Стефан Стайков. Напред пък бяха Киро Миланов, Павел Панов, Войнов. По едно време в уж безобидна ситуация хвърлиха топката към лявото ни крило. Трифонов я грабна, той беше с много рязък старт, надбяга пернишката защита и някъде още извън наказателното поле, като шибна един удар - право горе в ъгъла. Радост голяма за него, пробяга почти цялото игрище, не можеше място да си намери. А от другите никой не отива да го прегръща. Това му направи впечатление, а и на публиката. Поведохме 2:1 и трябваше да върнем гола. Така се получаваше, че защитниците ни не се натягаха, но онези не можеха да вкарат. Накрая все пак успяха да изравнят. Така се получи този уйдурдисан мач, както казва народът. Но бяхме поели ангажимент, молбата идваше от техния градски комитет, а с молби по партийна линия шега не биваше. Освен това равният резултат устройваше и нас. След това обаче си бихме ЦСКА с 2:1 и станахме шампиони, което беше един голям успех. Овации, фойерверки. Сложиха ни на всички по една звездичка на пагоните, дадоха и по някой лев, беше горе-долу прилично.

- Всички ли назначения и трансфери във футбола ставаха по партийна повеля?

- Какво да ти кажа. Това, дето в конституцията имаше член първи за ръководната роля на партията, важеше с пълна сила и за футбола. Примерно "Левски" в началото трудно преживя обединението със "Спартак". Дружеството беше към два големи софийски района плюс "Кремиковци". Партийните комитети на тези райони и от МВР следяха всичко изкъсо. На мен изключително неприятно впечатление ми правеше и ми създаваше трудности и като ръководител, и като треньор наличието на така наречената първична партийна организация на футболистите в "Левски-Спартак". Според мен партийците не трябваше да вземат по никакъв начин отношение по спортно-техническата част, но често се месеха.

- Вие не бяхте ли член на БКП тогава?

- Не, и поради тази причина не можех да присъствам на събранията им. Не знаех какво си говорят там. Шеф по партийна линия тогава беше Любен Алдев, лека му пръст, добър човек, но потомствен партиец, закърмен с комунистическите идеи. Той викаше комунистите при себе си, разпитваше ги какво става в отбора, съветваше ги. Аз не одобрявах това, но нямаше какво да направя. Добре че сега няма такива неща и всичко е в ръцете на специалистите.

- Партията имаше ли думата и при трансферите?

- О, задължително. Тогава в правилника на футболната федерация беше записано, че преминаването на един играч от един в друг отбор става само при взаимно съгласие и - забележи - с бележка от градския комитет на партията, откъдето е отборът, който футболистът напуска.

- Спомням си един фрапиращ случай в това отношение.

- Да, разбирам за какво говориш. Беше точно преди втория ни сблъсък с "Аякс", този път за купата на европейските шампиони. Преди първия мач в Амстердам имахме мач със "Славия" и там счупиха крака на Краси Борисов. Те имаха един защитник Чакъров, съсече го в центъра на терена, почти пред официалната трибуна. Отзад го настигна, строши му глезена и му скъса връзките. Тогава взехме Юлиян Колев, ляво крило. Точно го бяха освободили от ЦСКА, не го брояха за жив. Аз обаче смятах, че може да ни свърши работа, а и имахме нужда от него в кадровата криза. Първият мач срещу "Аякс" беше на "Васил Левски", събраха се сигурно 70 000 човека. Чакахме до последно да уредят въпроса между нас и ЦСКА за Юлиян Колев, да му дадат бележка от градския комитет на партията, че има право да играе. Мачът беше от шест и половина, а някъде към четири дойдоха Иван Славков, който беше председател на футболната секция, и Лазаров, който пък ръководеше целия клуб. Казаха, че има разрешение Юлиян да играе. Зарадвахме се много, защото буквално нямаше кой да играе. Бях събрал само 14-15 здрави футболисти. Направих разбора, определих Юлиян Колев за титуляр и отидохме на стадиона. Започнахме да загряваме. Нарочно наредих да не изписват още състава на таблото, това стана чак когато трябваше да излезем на терена да загряваме. Изведнъж влетя в съблекалнята Лазаров и ми нареди да извадя Юлиян Колев от състава! Аз само дето не припаднах. Замълчах малко и после отсякох, че няма да го вадя. Казах, че имам разрешение от Славков и поемам отговорността. Влязох в съблекалнята и за да не оставя на никого време за реакция, по най-бързия начин изведох отбора на терена. Видях само как Лазаров се хваща за главата, обръща се и отива към трибуната. Стадионът изригна, като видя, че Юлиян Колев ще играе. Месеци наред се водеха дискусии дали ще му разрешат, или не. За още по-голямо нещастие - когато не върви, не върви, крак счупи и Павел Панов. Още преди почивката трябваше да го смени Тошко Барзов. Това съвсем ни постави в неблагоприятна позиция и загубихме 1:2.

- Значи все пак сте надделели за Колев?

- Не съвсем. Въпреки всичките ни кадрови проблеми от градския комитет отсякоха, че не можем да водим Юлиян Колев. Каква непочтеност! Нали вече беше играл, дори да е нередовно картотекиран, все едно щяхме да имаме служебна загуба заради първия мач. Помня как вечерта преди заминаването ходихме с Борислав Лазаров при Иван Николов, заместник-председател на БСФС и председател на федерацията по футбол, нямаше съюз тогава още. Виждах, че човекът иска да ни услужи, но го е страх от Милко Балев И тогава се разплаках от безсилие, не обичам много да разказвам за този момент.

- Не ви е обичал Милко Балев явно. Той беше вторият човек в партията след Тодор Живков.

- Да, не ме обичаше заради дружбата ми с Иван Славков. А след случая с Юлиян Колев съвсем ме намрази. Сядаше и ставаше с моето име на уста и само гадости говореше. Даже по-късно, когато печелехме и се класирахме с националния отбор, пак не се радваше истински. Смесени му бяха чувствата заради злобата му спрямо мен. Не е хубаво за покойник да се говорят такива неща, но трябва да кажа, че той беше един мракобесник за футбола в България. Той нанесе много вреди не само на мен, много лоши неща, особено когато ставаше въпрос за противоборството между "Левски" и ЦСКА. Той не можеше да владее страстта си, обиждаше, държеше се невъзпитано, разпалваше страсти по трибуните. Не му подхождаше, вече беше станал втори човек в държавата.

- Сега много се спори кой отбор е бил по-привилегирован при комунистическата власт - "Левски" или ЦСКА. Твърди се, че треньори на ЦСКА били подслушвани.

- Аз лично много се съмнявам в това нещо. Какво има да ги подслушваме? Който от нас искаше, можеше да отиде на "Народна армия" и да гледа тренировките на ЦСКА, от тях - същото за "Герена". Тогава нямаше закрити тренировки. Пък и какво може да си кажат треньорите по телефона? Това е някаква фантасмагория.

- Но все пак "Левски" мина към МВР, вие сте сложили пагони. Как се прие това?

- Някъде през втората половина на февруари 1969 г. ни събраха и казаха, че "Левски" и "Спартак" стават едно цяло. Успокоиха ни, че ще намерят място за всички, да не се притесняваме. На нас ни беше интересно как ще стане това. Веднага футболистите, които
бяхме от "Левски", ни направиха офицери от МВР. Прочетоха заповед на министъра, тогава беше Ангел Солаков. Гунди и Патрата (Георги Аспарухов и Христо Илиев - б. а.) ги направиха капитани, на мен ми дадоха старши лейтенант, а мисля, че останалите станаха лейтенанти и младши лейтенанти. Даже и старшини имаше, от по-младите играчи.

- Не е имало как всички да останете в "Левски-Спартак", нали?

- Така е. Започнахме всички заедно да тренираме на стадион "Раковски". Малко тягостна беше обстановката, все пак 40 човека тренираме, знае се, че няма всички да останат. Имаше и борба кой да стане треньор на обединения отбор. На "Спартак" тогава беше Васил Спасов-Валяка, а на "Левски" - Кръстьо Чакъров. МВР поддържаше Чакъров, Борис Велчев, член на Политбюро и страшен левскар - Валяка, който и стана треньор на новия отбор "Левски-Спартак". Опитаха да ги съберат двамата, но Чакъров се дръпна, застана в пасивна позиция на изчакване, защото ситуацията беше сложна и той очакваше скоро да се наложат промени. Седмица по-късно в изпълнение на решението за намаляване на бройката на софийските клубове обединиха "Славия" и "Локомотив" под името "ЖСК-Славия". И понеже ЦСКА остана самичък, към него прикрепиха "Септември", от което се получи ЦСКА "Септемврийско знаме". Така от "А" група изведнъж излязоха цели два отбора след обединенията. Затова изкуствено вкараха в елита "Академик", като идеята беше в него да играят предимно футболисти от "Левски" и "Спартак". След обединенията студентския отбор го пое Осми район в София. Там първи секретар на районния комитет на партията беше Румен Попов, преди това комсомолски секретар в "Левски" и голям почитател на отбора, мой добър приятел също. Той ме извика там и аз се съгласих.

- Кой е най-яркият ви спомен от "Академик"?

- Спомням си няколко мача, но най-вече един срещу ЦСКА в края на първия ми сезон там. В последния кръг се решаваше дали Петър Жеков ще стане европейски голмайстор, носител на "Златната обувка". Водеше борба до самия край с един грък от "Олимпиакос" - Сидерис. Жеков трябваше да вкара 3 гола в мача срещу нас, за да му е сигурно първото място. А за да няма сърдити, стана ясно, че ще завършим 3:3. Чак ръководството на федерацията по футбол се събра, за да решава как да стане, защото спечелването на "Златната обувка" беше голям престиж за страната. Голямото колебание на всички идваше главно от мен - дали ще позволя на Жеков да вкара тези голове, тъй като аз като централен защитник играех срещу него. Другият центърхалф беше Иван Димитров. Но той беше последен, либеро, както беше модерно да се казва, пък аз пред него бях покривач, по-често се занимавах с персонални задачи. А и предната година точно срещу ЦСКА бях направил страхотен мач, като ги бихме 7:2. Извика ме тогавашният председател на БФФ Донски на разговор и ми каза, че ако ми е неудобно, мога просто да не играя. Но аз прецених, че така ще изглежда съвсем нагласено. А в крайна сметка Жеков беше голям голмайстор и заслужаваше тази награда. Освен това по-добре българин, отколкото грък. Ако беше някой чужденец от класата на Ривера или Боби Чарлтън, щях може би да имам угризения, но сега не се съмнявах. ЦСКА беше вече шампион, вероятно можеше да ни бие, ако се напъне. А за нас точка повече, точка по-малко - все тая ни беше. Не можеше да изпаднем, а и не можеше да се изкачим по-нагоре от 8-о място. Малко ни беше неудобно, разбира се, така да го пускаме Жеков да излиза на удобни позиции. На стадиона имаше повече цесекари, пляскаха, радваха се. Първо ни освиркваха, но после започнаха да ни ръкопляскат. Към края на мача Жеков ме помоли да го оставя да вкара от воле, искаше да е красиво. Наглостта му нямаше край, не се съгласих. Но все пак съвместно изпълнихме задачата, той вкара хеттрик и завършихме 3:3.

Едуард Папазян, "24 часа"