Интервю се Георги Иванов-Геша: Няма живот без футбол

Георги Иванов – Геша е двукратен шампион на България с отбора на „Левски“ през 1993/1994 г. и 1994/1995 г., както и носител на Купата на България през 1993/1994 г. Юноша е на „Спартак“ (Варна), играл е за „Черно море“ и „Славия“. От лятото на 2014 г. е треньор на „Черноморец“ (Балчик). Отборът му стана единственият тим извън Първа лига, който отстрани състав от елита в 1/16- финалите за Купата на България, които се изиграха през изминалата седмица.

- Георги, „Черноморец“ е единственият отбор извън Първа лига, който отстрани тим от елита за купата. Доволен ли си от представянето от началото на сезона?

- Отборът се представя според очакванията ми и се надявам по същия начин да продължим да играем и да радваме публиката.

- От няколко години си в „Черноморец“. Това, че колективът вече е сработен, предполагам също спомага за доброто ви представяне?

- Вече пета година съм в Балчик, спомням си, че тръгнахме от нулата, дори нямаше къде да играем в началото, пътувахме до Албена, тренирахме в Оброчище, не ни беше лесно, но футболистите, които дойдоха в отбора, имаха голямо желание и амбиция наистина да постигнем нещо. Лека-полека успяхме. Сега си имаме един прекрасен стадион, за отбора ни вече се говори, представяме се добре в мачовете. Знам добре откъде тръгнахме и къде се намираме сега, но не искам да спираме дотук, искам постоянно да се развиваме, да търсим нови предизвикателства. През тази година в отбора ни дойдоха и доста нови футболисти. Досега се доверявах на едни и същи, с които сме заедно от първия ден в Балчик, но вече трябва да се надгради. Дойдоха опитни играчи като Мишо Венков, Траян Траянов, Тодор Паланков, които са оставили диря в българския футбол, и с опита си се надявам да допринесат за развитието на останалите.

- А поглеждате ли към Първа лига?

- О, далече сме от Първа лига, всеки трябва да си знае мястото. И то не сме далеч чисто игрово, а като клуб все още има да се развиваме. Трябва да си подобрим базата, условията за работа. Ако някога това стане, тогава ще мислим за Първа лига.

- Как намираш настоящия й формат?

- Не ми харесва. Едно първенство и класирането в него се гради с целогодишен труд и постоянство. Докато в настоящия формат на Първа лига се оказва, че в един момент не получаваш това, за което си работил през цялата година, а влизаш на един турнирен принцип, който може да те изхвърли от групата, въпреки че си бил далеч по-добър и постоянен от други, така се случи тази година с изпадането на „Пирин“. На практика отборът, който има по-малко контузени и наказани футболисти, се оказва привилегирован в един момент. Не го одобрявам този формат, мисля си, че го няма по света, големите първенства не се провеждат по този начин и ние трябва да се учим от тях.

- Ти като футболист си преминал и през двата варненски отбора, как намираш тяхното състояние в момента и реално ли е да мислим скоро за възраждане на дербито във Варна?

- Когато аз играх и в двата отбора, времената бяха други. В „Черно море“ играх по времето на комунизма, тогава всичко беше уредено. Имах щастието да се засека в отбора с легенди на варненския футбол като Тодор Марев, Тодор Атанасов – Барона, Милен Бакърджиев. След това, значително по-късно, се прибрах от София в „Спартак“. Тогава нещата все още бяха добре, отборът играеше в А група, но сега като гледам положението… Радвам се все пак, че се получи едно хубаво тържество за 100-годишнината на клуба. Какво ще се случи оттук нататък със „Спартак“, не знам, но си мисля, че все още е далече времето за дерби във варненския футбол в Първа лига.

-  „Черно море“ също мина през труден период и се представя на приливи и отливи в Първа лига. Как намираш тяхното състояние в момента?

- Нормално е, когато дойде нов треньор, в случая Илиан Илиев, не всички футболисти да пасват на неговите идеи, на неговите разбирания за футбол. Логично е отборът да изживее лек стрес, но смятам, че Илиан е човекът, който може да издърпа „Черно море“ нагоре. Тази година се представят добре, независимо че една нелепа загуба вкъщи ги поразклати психически. Радостно е, че Илиан и отборът успяха да се измъкнат от дупката и мисля, че ги чакат добри дни. Илиан от малък е израснал в „Черно море“ и освен чист професионализъм вярвам, че изпитва и чувства като принадлежност към клуба, а не е дошъл за заплата, да вземе каквото може и да си тръгне. Той влага сърце в работата си с отбора и се надявам да сполучи. Вярвам, че ще успее, защото според мен той е човекът за „Черно море“.

- Златните си години като футболист прекарваш в „Левски“, какво си спомняш за този период?

- Винаги се връщам с много добри чувства към онези времена. Това, че ме поканиха в „Левски“, беше голяма изненада за мен, защото тогава със синята фланелка играеха невероятни футболисти, почти всички бяха преминали през националния отбор . Когато ме извикаха, аз си помислих, че някой се шегува с мен, смятах, че не съм на нивото на останалите в тима. Щом станах част от отбора, вложих доста труд, за да се преборя за мястото си в него, за да докажа, че мога. Радвам се, че донякъде успях. Спомням си, че през 1994 г. на Световното първенство от нашия отбор имаше 8 футболисти. Тогава Илиян Илиев не беше поканен, а заслужаваше също да отиде. Страхотни години прекарах в „Левски“, със страхотни момчета и невероятен колектив. Нямаше чужденци в отбора. Уважавахме се помежду си и бяхме заедно по цял ден. Все още се чувам с повечето момчета. Смятам, че останахме приятели за цял живот. Това е най-хубавото. Това искам да предам и на моите футболисти, днес играят в един отбор, утре може да са в друг, но те трябва да изградят отношения, които да останат за цял живот, да си помагат и да знаят и те самите, че винаги има човек, на когото да разчитат, защото футболът е тежък спорт, влагат се много емоции и когато 15-20 души заедно влагат едни и същи емоции, това ги свързва за цял живот. При мен поне е така. Аз където съм бил, оставам с добри чувства към всички. Това е най-хубавото на футбола, че може да създава приятелства.

- Харесва ли ти посоката, в която се развива футболът в последните години?

- Малко съм угрижен. Ние все още си мислим, че сме някаква сила във футбола, искаме да побеждаваме с лекота отбори като Кипър и Финландия, а вече те ни побеждават, надминават ни в чисто футболно естество. Аз смятам, че годините на прехода объркаха футбола у нас. Едно време всеки искаше да стане футболист. Сега стигат до едно ниво и се отказват. Наблягат на други неща, тренират значително по-малко. Когато ние се изграждахме като футболисти, тренирахме всеки ден, а в някои от дните и двуразово. Сега искат с пет пъти по-малко тренировки да достигнат нивото, което българските футболисти преди са имали. В отборите предпочитат чужденци, превес вземат мениджърските интереси и комисионни, те започнаха да движат футбола в България. Отбори има, без нито един българин в състава си, това не ми харесва, защото обърква и обезсилва българския футбол, демотивира подрастващите, които искат да станат футболисти, тъй като когато видят, че има само чужденци в отборите, се отказват.

- Какво трябва да се промени?

- Трудно могат да се променят нещата. Вече сме в ЕС и не можем да останем извън свободното движение на работна ръка на пазара на труда. Това е един вид конкуренция, която би трябвало да дръпне футбола нагоре, но не знам защо в България всички хубави неща се обръщат и стават лоши. Ето, например всички футболисти в света забогатяха от правилото „Босман“, което трябваше да направи футболистите свободни, когато им изтече договорът с даден клуб. В България обаче не стана така и това е само един от примерите. Едно време футболистите бяха по-богати, отколкото са сега.

- Ти самият защо се насочи към футбола?

- Това е моята голяма любов. Аз от първи клас съм започнал да тренирам. Спомням си, че се страхувах тогава да не ми откажат да ме запишат. Един месец ходех около стадиона и гледах другите деца как тренират, докато един ден треньорът ме забеляза, че ходя всеки ден и гледам отстрани, и ме извика. Така започнах… Не си представям един ден, че мога да се събудя и да не отида на стадиона. Това е животът ми, друго не мога, друго не искам. Влагам сърцето си, обичам го този спорт и не мога без него.

- Труден ли беше моментът, в който реши да се откажеш от активната си състезателна кариера?

- Това беше най-трудният ми период. Дълго време сънувах как играя. Сънувах кошмари и че излизам на стадиона, а той е пълен и всички ме освиркват и казват – този няма ли да се отказва вече. Преживях го много тежко. Дори две години, след като се отказах, имах предложение да се върна към футбола, да започна отново да играя, когато бях помощник-треньор в  „Беласица“. Тренирах с отбора, чувствах се добре, но отказах именно заради този тежък период, който изживях, и не исках да премина през него отново. Вече бях свикнал, че не съм футболист.

- Веднага ли дойде решението да станеш треньор, или имаше известен период на обмисляне?

- Не веднага. Имаше един период от 3-4 месеца, в които исках малко да си почина, да видя какво мога да правя извън футбола. В това време разбрах, че не мога без него. Исках да започна от някъде в треньорската професия. Тогава Мирослав Миронов стана треньор на „Беласица“. Аз отидох при него като помощник, започнах да уча занаята, видях какво е да си от другата страна, защото да си футболист е едно, а да си треньор е съвсем друго.

- Къде е по-трудно, къде отговорността е по-голяма?

- О, значително по-голяма е отговорността като треньор – мислиш за всички и за всичко. В Балчик сега аз мисля за всички подробности около отбора, докато един футболист просто идва, тренира и си тръгва. Понякога ми казват, е, ти вече пет години си в Балчик, спокойно ти е, работиш каквото искаш. Донякъде са прави, защото аз имам спокойствието да работя на място, където никой не ми пречи и не ми се меси, решили са да ми дадат пълен картбланш да изградя отбора и да играем футбол, такъв, какъвто аз го виждам. От тази гледна точка ми е спокойно, но не липсват и безсънните нощи в мисли  как да изглежда отборът в предстоящия мач, как ще се представи на терена.

- Какви са качествата, които един футболист трябва да притежава, за да го изведат до успеха?

- Първо трябва да има талант, но не може да разчита само на това. Докато бях в  Спортното училище във Варна, треньорът ни беше сложил в съблекалнята един девиз – едно време лозунги имаше навсякъде, но този няма да го забравя – 95% труд и 5% талант носят успех във футбола, сега знам, че е така. Не може и без волята, спортната злоба и хъс, всеки трябва да ги носи в себе си.

- Какво ти даде и какво ти отне решението да се посветиш на спорта?

- Даде ми много – страхотни емоции, добри приятели, невероятни преживявания! А какво ми отне… Децата ми израснаха без мен, сега си давам сметка за това, когато ги виждам вече пораснали, тежко ми е, че не успях в най-важните години да бъда до тях.

- Помниш ли първия си мач и първата победа?

- Спомням си много мачове и много победи, помня дори контролни срещи. Спомням си първия си мач, естествено. Бях в казармата и през втората година изобщо не спортувах. Тогава легендата на ЦСКА Цоньо Василев дойде, още не бях се уволнил, и ми каза, че иска да ме вземе в Попово. Аз дори не знаех къде се намира, не исках да ходя, но понеже знаех много добре кой е Цоньо Василев, не можех да откажа. Казах му, че ако получи разрешение от „Спартак“, ще отида. Така и стана… В първия ми мач там победихме Търговище с 3:1, това беше и първото дерби, в което участвах, много хора имаше на стадиона. Тогава разбрах, че може да успея, защото хората ме харесаха. След това ме купи „Черно море“. Спомням си и първия си мач със зелено-бялата фланелка, беше на стадион „Васил Левски“. Загубихме от „Локомотив“ (Сф) с 4:0, но няма да го забравя никога, защото ми е първият в А група, и то на националния стадион.

- Кои от успехите, които си постигнал, са ти най-скъпи?

- Шампионските титли с „Левски“ са нещо, което не може да се опише. Едно е да станеш шампион с „Лудогорец“ или с „Литекс“, съвсем различно е да станеш шампион с „Левски“, когато хиляди фенове полудяват от радост. Неописуема е емоцията да станеш шампион на държавата, която е станала четвърта на световното първенство същата година. Тогава цяла България живееше с футбола, а ние бяхме шампионите. Посрещаха ни навсякъде с голямо уважение. Страхотни спомени, големи успехи… Другият успех, който няма да забравя, е, когато с „Левски“ отстранихме „Рейнджърс“ в евротурнирите. Стадион „Васил Левски“ беше препълнен, много цесекари идваха след това, за да ни поздравят за успеха. Това са моментите, в които разбираш, че си постигнал нещо велико.

- Предполагам, че няма да забравиш и дербитата с ЦСКА, в които си играл. Сякаш и те в последните години не са това, което бяха обаче…

- Така е… Вече играят по 6-7 мача в годината, няма как да не се обезцени и вечното дерби. Преди беше мач, който цяла България чакаше, а който победи, става шампион. Емоциите бяха страхотни. По времето, когато аз играех в „Левски“, бяхме значително по-силният отбор, три години нямахме дори равен срещу ЦСКА, само победи и за Купа, и за първенство. Трудно можеше някой в България да ни се противопостави изобщо.

- Подкрепата на публиката от какво значение е според теб за успеха на отбора?

- Много важно. Има нещо вярно в думите, че в някои случаи публиката се превръща в 12-ия играч. Спомням си един мач на „Герена“ срещу ЦСКА за купата. В него излязохме със силно подмладен състав, само аз, Мариян Христов и Христо Йовов бяхме от по-опитните играчи. Когато видях, че ЦСКА излизат с титулярния състав, на мен ми мина мисълта, че ще изгубим мача. Когато излязохме от тунела обаче и целият препълнен стадион изригна в подкрепата си към нас, си казах, че няма как да отстъпим… И победихме с 2:0. Подкрепата на публиката е нещо невероятно. Когато я усещаш, забравяш умората. Сега се радваме, като дойдат 5-6 хиляди на стадиона, а тогава идваха по 20-30 хиляди, че и нагоре, и беше истински стимул да се играе пред такава публика.

- За какво мечтаеш оттук нататък?

- Аз моята детска мечта я изпълних – да играя в „Левски“ и да стана шампион с отбора, който подкрепях от малък. Когато ми предлагаха да ходя в чужбина, аз не исках, казвах, защо да го правя, на мен мечтата ми е да съм тук, в „Левски“. Сега като треньор, не знам... Не мечтая да стана голям треньор,  да водя национални отбори или „Левски“, но мечтая да съм успешен треньор, нищо повече… Лека-полека градя кариерата си, минах през доста перипетии, но аз толкова обичам футбола, че когато ми предложат работа някъде, може да е във В група, може да не ми плащат дори, но аз отивам и работя, защото без футбол не мога. Мечтая да продължавам да работя и никога да не стоя встрани от футбола…

- Защо да не ръководиш „Левски“ един ден?! Защо според теб напоследък предпочитат чужденци за треньори на водещите ни отбори?!

- Защото в България обикновено се спрягат по няколко имена като варианти за треньори на водещите ни отбори и когато се разочароват от тях, не поглеждат встрани, а директно канят чужденци, възлагат им големи надежди и им дават картбланш да работят, докато, когато вземат българин, искат да му казват непрекъснато какво да прави и се получава разминаване между очаквания и реалност. Аз смятам, че българските треньори не са по-лоши, но се опитваме да ги командваме, а се кланяме на чужденците. Оставете българските треньори да работят така, както смятат за добре, и ще видите, че те не са по-лоши от чуждестранните. Аз познавам доста добри треньори в България, на които не се дава шанс. Тук, като вземат българин за треньор и искат да слуша, а когато назначат чужденец, те го слушат… В такива времена е трудно да си треньор на по-сериозен отбор… Така мисля… Ето затова аз се чувствам добре в Балчик.

ПОЛИНА ПЕТРОВА