Големите шампиони на България - Михо Дуков

Михо Дуков е сред най-титулованите български борци за домашни и международни турнири от най-висш ранг, като след преждевременния край на активната си кариера остава верен на голямата си любов – борбата – и продължава да отдава живота си на нея чрез посвещаване на треньорската професия.

Той е роден на 29-ти октомври 1955-та година в град Шивачево (по това време все още село), Сливенска област и още от съвсем ранна детска възраст (седем-осемгодишен) започва да се занимава с борба – първоначално в Сливенско, после и в клуб „Сливен“.

Между 1975-та и 1981-ва година печели девет медала от големи първенства при мъжете, без да се броят отличията му от престижни международни турнири като Универсиада, Балканиада и „Дан Колов“, както и преди това спечелените медали от състезания за юноши и младежи.

През 1977-ма година става седмият носител на пояса „Дан Колов“ с осем победи в шампионата, като по безапелационен начин доказва, че е най-достоен за титлата. Към този момент той вече е ставал младежки първенец на Европа (1974-та година), световен юношески шампион (1973-та година), сребърен медалист на Европейското за мъже в Лудвигсхафен (1974-та година) и трети в света в Минск през 1975-та и четвърти на Олимпийските игри в Монреал през 1976-та. Самият Дуков определя спечелването на златния пояс „Дан Колов“ за най-големия му успех към онзи момент в кариерата.

Големите разочарования в спортния път на Дуков не идват от негови лични провали, а от несправедливи и открито скандални съдийски решения – на Световното първенство в Сан Диего през 1979-та година и на Олимпийските игри в Москва през 1980-та.

„Отрязаха ми главата. Победих световния шампион, а станах втори на Световното първенство“, разказва Дуков пред Sporta.bg „Порязаха ме с един американец (Мецгер), иначе на тепиха ми вдигнаха ръката, но ни държаха около един час на стълбичката и само ни сменяха – моят треньор Тодор Гълъбов ми казва „втори си“, американците ми казват „трети си“. Чувах Гълъбов как от пет метра ми говореше „няма да се качваш на стълбичката“, но никой не се качваше.

Президентът на ФИЛА извади тефтера, в който се записваха всички наказателни точки в турнира, защото стана въртележка между първите трима. И който има най-малко наказателни точки преди тройката, той има предимство – оказа се, че аз имам 0.5 по-малко от американеца и затова станах втори. То беше чудо.

Все пак, първенството беше в Сан Диего, американската публика ревеше, Гълъбов ме предупреждаваше да не отстъпвам от второто място и аз не се качих до последно. Едва когато той отиде при президента на ФИЛА, всичко стана ясно“, завършва спомените си Дуков пред Sporta.bg

На финала на Олимпийските игри в Москва Дуков е лишен по скандален начин от титлата за сметка на съветския представител Магомед Абушев. Схватката не само е доминирана от българина, но дори съдиите са на път да му присъдят преждевременно победата, защото за трети път налагат наказание за пасивност на руския борец.

Реферът на тепиха хваща ръката на Дуков и очаква потвърждение от председателя на тепиха за прекратяване на срещата минута преди края в полза на българина. До председателя обаче седи четвъртият съдия Йон Черня от Румъния, който не разрешава да се спре схватката. 20-ина секунди преди края пасивността на бягащия Абушев е толкова очевидна, че съдиите на тепиха отново искат прекратяване на битката, но румънският рефер отново отказва по скандален начин. Така Дуков трябва да се задоволи с второто място, защото губи двубоя по точки, въпреки потресаващата пасивност на съперника му през втората половина на финала.

Дуков се състезава активно само до 1981-ва година, защото в разцвета на силите му потресаващ и скалъпен процес с цел да бъде унищожена кариерата му го праща в затвора. Той в действителност не се състезава повече на тепиха, но не оставя зад гърба си борбата и се завръща около три години по-късно като треньор, за да започне да отдава живота си на любимия спорт по нов начин.

Някак логично треньорската си кариера Дуков започва в Сливен, като за разлика от много свои колеги, първите му възпитаници са от детско-юношеска възраст, а не подготвени състезатели. В специално интервю за Sporta.bg Дуков разказва спомените си за този период и подчертава, че първоначално е поел „децата от 13-годишни“ и е успял да ги тренира по такъв начин, че отборът му да стане републикански шампион за юноши старша възраст (18-19-годишни), като е имал „по петима-шестима шампиони в десет категории“.

През 1992-ра година Дуков е назначен за старши-треньор на юношеския национален отбор и още същата година на Световното първенство в Колумбия с петима свои възпитаници той печели два златни, един сребърен и един бронзов медал.

По това време Дуков е поканен от ловешкия бизнесмен Гриша Ганчев да работи в новосъздадения клуб по борба Литекс, който в следващото десетилиетие (а и до днес) ще се превърне в един от най-успешните български отбори, излъчил куп медалисти и шампиони от големи първенства.

През 1997-ма година Дуков е помощник-наставник на националния отбор за мъже, но през 1999-та година, когато поема диригентската палка, печели два сребърни медала от Европейско първенство.

По-надолу в текста са представени общо всички медали като треньор на Михо Дуков към днешна дата. Два месеца преди началото на Олимпийските игри в Атина той е освободен от поста национален селекционер на мъжкия отбор, също по крайно съмнителен, дискусионен и откровено скандален начин.

„Аз до два месеца преди Олимпийските игри в Атина 2004 бях старши-треньор. Четири държави с България имаха пълни квоти за Олимпиадата, по седем квоти – Иран, САЩ, Русия и България. И при това положение, ме освободиха като треньор.

Моят треньор Гълъбов ми казваше „няма да ни позволят да отидем в Атина“, а аз бях учуден, защото имах резултати. Предната година от Световното първенство в Ню Йорк имах два медала, а в предишните девет години българската борба не е имала повече от два медала на Световно първенство извън България“, разказва Дуков пред Sporta.bg

Михо Дуков е освободен от поста старши-треньор на националния отбор два месеца преди началото на Олимпийските игри в Атина 2004, въпреки че под негово ръководство България е една от четирите суперсили, които печелят пълен комплект от седем квоти за участие в гръцката столица (другите са Иран, САЩ и Русия).

Според книгата на Тодор Гълъбов „Свободна борба – спомени и статистика“, бунт на възпитаниците на Дуков е причината той да бъде освободен от родната федерация. Сред оплакванията на борците били твърдения, че Дуков „бил много строг и груб, държал много на дисциплината и на спортния режим по време на лагерите“. Според Гълъбов обаче всичко е било по „снецарий, тъй като се видя, че с мотивировка за посредствено или за слабо представяне наставникът не може да бъде изгонен“. Пак Гълъбов пише в книгата си, че „за първи път в историята на борбата по такъв начин бе освободен наставник на националите. Нещо повече, за първи път бе освободен, без дае поканен да присъства на заседанието на управителния съвет.“

В отговор на уволнението на Дуков, меценат номер едно на българската борба през последните 10-12 години (към онзи момент) Гриша Ганчев с публична декларация до БТА съобщава, че като знак на протест напуска Управителния съвет на Българската федерация и спира финансирането на националните отбори.

Въпреки че като спортист не успява да разгърне целия си огромен потенциал, по обясними причини, Михо Дуков посвещава целия си съзнателен живот на борбата и до днес продължава да предава безценния си опит на българските таланти в този толкова успешен спорт у нас.

Михо Дуков като треньор:

Медали от европейски първенства за младежи като треньор – 4 златни, 3 сребърни, 2 бронзови

Медали от световни първенства за младежи като треньор – 3 сребърни (Мирослав Гочев – 2, Сафет Мюмюн – 1)

Медали от световни първенства за мъже като треньор – 4 златни, 1 сребърен, 2 бронзови

4 златни – Серафим Бързаков в Техеран през 1998-ма година (Михо Дуков е помощник треньор по това време); Серафим Бързаков в София през 2001-ва година, Николай Паслар в София през 2001-ва година, Красимир Кочев в София през 2001-ва година (и тримата борци са възпитаници на Дуков в Литекс)

1 сребърен – Серафим Бързаков от Ню Йорк през 2003-та година

2 бронзови – Мирослав Гочев в Красноярск през 1997-ма година; Красимир Кочев от Ню Йорк през 2003-та година

4-то място – Анатолий Гуйдя в София през 2001-ва година

Медали от европейски първенства за мъже като треньор – 1 златен, 2 сребърни, 4 бронзови

1 златен – Анатолий Гуйдя от 2003-та година в Рига

2 сребърни – Серафим Бързаков и Иван Цонов от 1999-та година в Минск

4 бронзови – Серафим Бързаков, Иван Джорев и Николай Паслар от 2000-та година в Будапеща; Николай Паслар от 2002-ра година в Баку