Големи надежди, празни погледи

У нас надежди колкото искате. Безплатни са, лесни са, звучат добре, умират последни, а ако някой ги украси повечко, даже може да изглеждат реални. Надеждата ни се е наместила в ежедневието, както една надежда на Витоша (Бистрица) стана надежда за европейско развитие на България - без много думи, без много конкуренция и сякаш "докато смъртта ни раздели". Надяваме се на по-малко "нагли" по улиците, на малко повече евро в джоба, на домашна ракия с по-нисък акциз и на постна малка пица за мезе. За всичко това ще продължим да си се надяваме и догодина. Само дето в спорта през тази година вече няма на какво да се надяваме. Не че се е случило всичко - точно обратното, толкова затънахме в тинята, че надеждата ни, дето трябваше да умре последна, се гътна скоропостижно, а на нас не ни остана друго, освен да чакаме по формулата "нова година - нов късмет - нова надежда".

В началото на старата във футбола нещата изглеждаха почти както трябва - националният отбор по футбол нямаше загуба в квалификациите си за Световното в ЮАР. Посрамихме се по комшийски и сменихме треньора, новият подреди отбора за "правилен футбол" и надеждите ни стигнаха до нос Добра Надежда. В реалността обаче си продължихме с микса от хиксове, фаворитите ни понапляскаха и стигнахме до кулминацията с 1:4 срещу Кипър. Световното остана по телевизията, следствия за треньора, шаба и директора нямаше, а надеждата ще се прероди със следващите квалификации.

Клубните ни отбори също като националния имаха за какво да се надяват - Левски направи финален спринт и спечели шампионата. Със самочувствието на първенец тръгна да покорява Шампионската лига, но въпреки сравнително лесния жребий претърпя унгарско фиаско и парашутира в Лига Европа

Там сините се изправиха срещу Виляреал, Ред Бул и Лацио, а след като в последния мач италианците бяха победени насред Рим, Левски изми малка част от срама, който бра цяла година. Защо срам и защо цяла година ли? От кризата в отбора, през Казанската афера, откровената неприязън на феновете към собственика и угрозата да нямат нито една точка и нито един гол в Лига Европа, на Левски тази година не им беше лека. Сектор "Б" е обхванат от безверие, апатия и омраза - ше бъде много полезно вместо някой нов играч Батков да купи малко надежда от магазинчето на Джани Родари. Засега стана ясно едно ново попълнение - през зимната пауза при сините ще трансферират икономията. Политиката на съкратените служители, намалените заплати и по-ниските цели е разбираема - сметката не излиза, когато сложиш парите от едната страна, а резултатите - от другата. Като говорим за парите и ефекта, няма как да не споменем ЦСКА. И те дават много, а резултатите хич ги няма.

В началото на годината на "Българска армия" дойдоха месиите - комбинаторът Александър Томов беше сменен от двойната комбина на Титаните. Малко след като броиха солидна сума за собствеността на клуба, новите шефове се оказаха титанично прецакани - дългове, борчове и харчове излизаха от всяко чекмедже на Армията, а на всичкото отгоре новата власт реши да помпа мускули и доведе нови играчи "на кило". В крайна сметка ситуацията се стабилизира - едно беше платено, друго опростено, трето разсрочено, а отборът започна с надеждите за Лига Европа. Мечтата се сбъдна - московският Динамо беше победен, армейците стигнаха до групите и предизвикателството стана истинско. Момчетата на Любо Пенев даже записаха точка с много добра игра срещу Фулъм, междувременно в родното първенство се оправяха отлично и на червените фенове вече им се виждаха титли, купи и европейски успехи. Някъде там обаче нещо се случи. Отборът тръгна надолу - никой не играеше както трябва, серия безлични мачове в първенството бяха спечелени "на магия", загубите в Европа бяха резонни, а кризите станаха ежедневие

Разбра се, че на някои от играчите повече им пука кога и колко им плащат и къде да изпият парите, отколкото с какво си заслужават заплатите. Безпрецедентното изваждане на 9 човека от тима си беше куриоз на годината, а разнобоят между треньор и шефове и последвалата оставка също влизат в графата. Напук на всичко в края на годината ЦСКА започва да прилича на нещо, а ако Любо Пенев най-после нацели кой къде играе и спре да поставя играчите като пионки на "Не се сърди човече", догодина червените могат да се върнат на първото място, което сдадоха на Литекс.

Временният лидер преживя интересна година, която завърши както трябва едва след като блюстителят на "правилния футбол" напусна Ловеч. С благословията на собственика треньорът се опита да носи две дини под една мишница, но изпусна и двете. Поне вече познава идеално играта на БАТЕ (Борисов) и ако се наложи да прави контрола на националите, ще е наясно с врага. Толкова за надеждите във футбола - националите са пред телевизора, клубните грандове са направо "на кино", а реферите - под прожекторите. Един го отнесе от УЕФА, други вече свикват да са виновни, че футболистите не могат да вържат два паса.

Във футбола ясно, лошото е, че в целия спорт е така. Винаги има някой виновен, който обаче не винаги е правилният. В щангите например ще го отнесат всички, върпеки че виновните се броят на пръсти и се знаят. Федерацията е пред закриване, парите са след изхарчване, допингът е след десерта, а спортистите се чудят с какво да си плащат кредитите. Големите надежди останаха в миналото при златните медали, а сега мъждука тиха надежда за оцеляване. От тази година си имаме и Министерство на физическото възпитание и спорта - не че за половин година, откакто беше възродено, някой е станал по-"физически възпитан". Имаме си министър и толкова

Искахме и зала да си имаме, но засега си оставаме само с надеждите. И с желанието някой (може същият този министър или който и да е друг) да проверява на какво ни кара да се надяваме. Защото пак сме написали цял тефтер с мечти, коя от коя по-примамлива.

Костадин Крантев