Детелин Далаклиев: И да остана без крака, пак ще се бия

В събота Детелин Далаклиев стана световен шампион по бокс. 26-годишният плевенчанин размаза всички съперници на първенството на планетата в Милано (Ит) и донесе първо злато за България от 14 г. насам. Боксьорът в кат. 54 кг отдели специално внимание на журналистите, които го чакаха в Министерството на спорта.

- Господин Далаклиев, започнахте ли да осъзнавате цената на световната титла?

- Да, просто хората вече гледат на мен с други очи. Постоянно се обаждат колеги, познати, приятели, които ме поздравяват за успеха. Много се радвам, че съм зарадвал толкова много хора. Приятно ми е всички да се радват заради мен. Усещането да си голям шампион е велико.

- Какво ви каза министър Нейков?

- Пожела ми да съм здрав и да имам още успехи в бъдеще.

- Той спомена за олимпийска титла. Вие мислите ли за олимпиадата в Лондон през 2012 г? Обеща ли ви нещо за златото от световното първенство?

- Каза ми, че ще има олимпийска подготовка, помощ ще има отделно от БОК и ще влизат пари за спортистите. Пита ме дали още искам да се отказвам. Когато той не беше министър, се засякохме на един лагер на Белмекен, а тогава контузията ми в кръста се беше влошила и мислех да спирам. Сега Нейков ми каза: "Добре че реши да продължиш."

- Не казахте за олимпиадата в Лондон.

- Искам медал от олимпийски игри, това за мен е най-голямото постижение в спорта. Наистина станах световен шампион, но за мен олимпийският медал е повече. Не казвам, че ще стана олимпийски шампион, но искам медал от игрите в Лондон.

- Каква ще е наградата от министерството?

- Все още не знам, не са я определили. Всъщност са я определили, но искат да я направят по-голяма. Не знам точно как ще стане.

- Наредихте се до имена като Серафим Тодоров, Даниел Петров и т.н. Чувствате ли се част от историята?

- Да и това ме радва най-много. Още от малък, като съм гледал бокс по телевизията, съм искал точно това. Даниел Петров ми беше любимият боксьор, Серафим също. Никога не съм вярвал, че ще стана като тях. Аз не съм от тяхното поколение, започнах да тренирам, след като те спряха. Не съм бил с тях, но се радвам, че се наредих до имената им като световен шампион по бокс. Хубаво ми е, защото това остава завинаги.

- Вие отидохте в Милано с контузия в кръста. Очаквахте ли да стигнете върха? Как издържахте?

- Не знам как се случи. Стисках зъби. И в момента си ме боли. Сигурно успях да компенсирам с нещо контузията - с движение с краката, с по-голямо съсредоточаване на ринга, с по-предпазлива игра. И аз не мога да си го обясня. Бях една седмица на легло в началото на август. Сецна ме лошо кръстът и треньорът Петър Лесов ми каза да си почивам 7-8 дни. Бях решен на всичко, за да отида в Милано. Качих се на ринга, ако ще и краката да ми отрежат. На Евро 2008 съдиите ме ощетиха и останах втори, но тук исках титлата и я взех.

- Какви трудности имахте там? Кой ви беше най-тежкият мач?

- Този въпрос ми го зададоха много пъти. Всеки един момент е труден. Започвам още от пътуването натам - като съм жаден и като съм гладен, как да пътувам цял ден. След това първият кантар, жребият, всеки един мач. Всяко излизане на ринга е като финал - можеш да паднеш и си отиваш. Затова трябва да си максимално съсредоточен. Боксът вече е много изравнен и всички играят до последно. Иначе най-лесната ми среща беше с кубинеца на 1/2-финала.

- Смятате ли, че тази титла ще ви промени живота с нещо?

- Надявам се. Поне от уважение повече да ни обръщат внимание. За мен ще има разлика и в самия бокс. Ще си повярвам повече. Аз никога не съм спирал да си вярвам, че съм добър боксьор.

- Разкажете как започнахте със спорта.

- Отидох в залата да тренирам, но не бокс, а френски бокс или нещо такова се казваше. Започнах ей така, като ходя по дискотеки, да мога, ако стане нещо, да се бия. Бившият национал Александър Владимиров, който ми е приятел, ме видя в коридора на залата и ме пита къде отивам. Казах му, че започвам френски бокс и той ми вика: "Абе кви са тия глупости, ела да те запишем тук в бокса". Аз не исках, защото залата беше много гадна. Мислех си, че боксът не е за мен. Много време криех от майка ми и баща ми, че тренирам бокс. Те не знаеха и ми даваха пари за тренировки по карате. Аз вземах парите и си ги харчех за други неща. Поне 5-6 месеца нашите не знаеха. После баща ми разбра, но никога не са вярвали, че може да стане нещо.

- А на каква възраст започнахте с бокса?

- Започнах през 1997-а, това е... не мога да се сетя. На 14 г. бях, аз тръгнах в бокса по-късно.

- Имахте ли интерес към други спортове?

- Бях тръгнал с баща ми да ме записва в спортното училище с акробатика. Нямаше паралелка, а и когато влязох в училището, някакви момчета се бяха сбили и едното беше наръгало другото с нож в ръката. Обърнах се и тръгнах.

- А по-комерсиалните спортове? Например футбола.

- Исках да бъда футболист. Любимият ми отбор е Милан. В България съм за ЦСКА.

- Вашият отбор Академик се разпадна. Къде ще се боксирате през тази година?

- Не искам да говоря сега. Не се е разпаднал отборът, сега ме чакат там. Все още не съм взел никакво решение.

- Чу се, че започвате на професионалния ринг, но в серии, които разрешават да останете и аматьор. Ще обясните ли малко повече?

- И аз не знам много. Правят 4 отбора от света. В тях влизат същите отбори, които участват на световни и европейски първенства. Ще играя 6 мача на годината. Отборите са по континенти, аз съм в тима на Европа, но влизам като световен шампион. Още не знам много, подал съм документи, но със сигурност ще участвам.

- Някои бивши състезатели, като Борис Георгиев, обвиниха Петър Лесов за тежката подготовка. Вие какво ще кажете?

- Всичко е до дисциплина. Китайците са милиард и 300 милиона, но с 2 думи ги командват. При спортистите също е така - ако няма дисциплина, няма нищо. Човек трябва да е морален и да работи здраво.

- В този ред на мисли - бяхте ли послушен в училище, за да сте послушен на тренировките сега?

- Е, не съм бил цвете за мирисане, но не съм бил и толкова лош.

- Как минава един ден в лагера?

- Ставаш рано сутринта. В 7,30 има физзарядка. После закусваме, почиваме, гледаме телевизия. След 2 часа е тренировката. След обяда спим в стаите до 16,30 и в 17,00 пак сме на тренировка. След нея вечеряме и може да отскочим до Студенски град да пием едно кафе. Ако е лято, стоим пред хотела, там има едни маси.

- От няколко години сте капитан на националния отбор. Какво точно влиза в задълженията ви?

- От 3-4 г съм капитан. В бокса не е кой знае какъв приз да си капитан. Не е като във футбола например. Момчетата в отбора избраха аз да съм капитан. Помня, че беше на Белмекен. Какво правя като капитан - като ни наредят на голямо първенство, заставам пред всички в колоната. Иначе когато сме на лагер или когато има някакъв проблем, съотборниците ми казват на мен и аз говоря с треньора.

- Имаше забавяне на заплати, на премиите от Евро 2008. Как ще коментирате?

- Никой не е виновен, че самата държава е такава. Сега се смени правителството, дано нещата тръгнат по друг начин. Преди бяха много зле, направо ненормална работа. Просто нямате идея. Само в България го има това - да правиш нещо, без да получаваш нищо.

- Отборът отказа да отиде на лагер в Чечня. Защо?

- Аз не съм отказвал, бях там, но бях сам. Аз си бях вкъщи, защото ме болеше кръстът. Сутринта отивам в залата и гледам, че няма никой. Мислех си, че се майтапят с мен. И в стаите ги нямаше момчетата. Разбрах, че няма да ходим. На мен не ми се ходеше там и ми стана хубаво. Иначе преди това питахме треньора дали може да не ходим в Чечня, защото там не е хубаво и никой не искаше.

- Близък ли сте с някой от отбора?

- Приятели сме, но се виждаме основно по лагери. Нямам пререкания с никой, всичко е точно.

- Разкажете малко за семейството си. Ще ставате баща скоро?

- Да, чакаме дете. Живея при приятелката ми Петя вече 5 г. Не сме женени. Детето трябва да се роди през февруари.

- Как се запознахте с приятелката ви?

- Беше много отдавна. Виждахме се по залите, тя беше състезателка по тенис на маса.