Амир Вайнтрауб част 4: Днес си звезда, утре си спомен

SPORTA.BG ще ви направи съпричастни към гледната точка на един не толкова известен тенисист, който играе тенис за да живее, и живее, за да играе тенис. Нека да хвърлим един поглед на тенисистите извън топ 100 или топ 200. Какви проблеми имат те? С какво се сблъскват в ежедневието, опитвайки се да практикуват любимата игра? Всеки знае какъв е живота на любимците си, какво могат и какво правят... но дали всеки си дава сметка каква е цената?

Поредицата материали ще ви направи свидетели на преживяванията на израелския тенисист Амир Вайнтрауб. Това е четвъртата част от общо шестте материала от поредицата. Очаквайте следващата пета част в началото на следващата седмица.

Днес си звезда, утре си спомен. Днес си на дъното, утре - на върха.

И в тениса, както и в живота, никога не можеш да знаеш какво предстои.

Участието ми във втория „Фючърс" в Ейлат приключи точно както и в първия - загубих на полуфиналите от сърбин, който е номер 658 в света. Пълен провал. По време на този турнир  обаче станах свидетел на още един пример каква джунгла е тенисът. Докато се мотаех из Ейлат видях познато лице. Помъчих се да се сетя откъде познавам човека и накрая успях.

Това беше един руски гигант - Павел Чехов, 190 сантиметра. Играх срещу него преди четири години на „Чалънджър" в Узбекистан. Тогава бях номер 500 в света, а той още нямаше точки за ранглистата на ATP. Помня, че 18-годишният тогава Чехов ме премаза в последния кръг на квалификациите за онзи „Чалънджър" и след това записа серия от победи, която само за няколко седмици го качи до номер 291 в света. Всички знаеха - това момче щеше да стане играч от топ 20 на света. Той имаше сервис, имаше унищожителен форхенд - всичко, от което има нужда един топ играч.

Когато видях Чехов в Ейлат, той все още си беше същия гигант. И толкова. Беше загубил 21 пъти в първи кръг от последните си 23 участия на турнири. Дори и в Ейлат, на този мизерен „Фючърс", загуби в първи кръг. Нямаше помен от форхенда му - той просто беше забравил как да го изпълнява. Буквално забравил - каквото и да опитваше, форхендът не уцелваше корта. Всичко друго, но не и корта.

Подобно нещо се случи и с друг, много по-голям тенисист - бившият номер 3 в света Гийермо Кория. След няколко контузии той просто забрави как се бие сервис. В един мач успя да навърти над 40 двойни грешки, загуби дори гейм само от двойни грешки. В крайна сметка Кория потъна безвъзвратно - там някъде, в миналото на тениса.

В Ейлат успях да си припомня и друг феномен в тениса - ниско ранкирани играчи, които обаче ходят дори на „Фючърси" с по-голям екип. Обикновено такива тенисисти са или хора, които знаят, че пробивът ще дойде всеки момент и тогава ще имат нужда от треньор, за да запазят нивото си, или пък играчи, които са били нависоко, но заради контузия са загубили много места в ранглистата. В Ейлат такива бяха Оливие Рошу от Белгия, бивш номер 24 в света и Фернандо Висенте, бивш номер 29, който в миналото беше побеждавал величия като Андре Агаси, Тим Хенман, Марк Филипусис и Томи Хаас.

При тези играчи ефектът от присъствието на треньор на трибуните дори на „Фючърс" беше доста осезаем. Един от много аспекти, които помагаха, беше и колебанието, което всяваха в главата на противниците на съответния тенисист.

Дори на мен ми се беше случвало - играех на „Чалънджър" в САЩ и се изправих срещу Алекс Богданович, номер 150 в света. Когато излязох на корта, видях кой му беше треньор - Брат Джилбърт, човекът, направил Агаси тенис иконата за много поколения фенове. Признавам, че направо блокирах - загубих 2-6, 1-6. Помня, че в повечето време гледах към Джилбърт и изобщо не се фокусирах върху ситуациите на корта.

В края на януари вече знаех - бях ракета номер 2 на Израел и щях да играя за родината си в Купа „Дейвис"*. Като разбрах това, вече знаех какво им е на играчи като Дуди Села - играеш хем за мястото си в ранглистата т.е. за себе си, хем за честта на страната си. Двойно напрежение.

Влезеш ли в отбора, резултатите ти дори на турнирите на сингъл не са само твои - те стават резултатите на един от тима за Купа „Дейвис". И е срамно, ако падаш от тенисисти, които са много по-назад от теб в ранглистата. Както стана с мен в Ейлат. При това не веднъж, а два пъти.
Следващата седмица участвам на „Чаланджър" в Русия. Далеч от Израел. Ново начало - надявам се точка по точка, гейм след гейм отново да вляза в ритъм. Точно както се печели в тениса - точка по точка, гейм след гейм, сет след сет.

* Купа Дейвис (Davis Cup) е най-значимото отборно състезание по тенис за мъже. То е и най-голямата годишна спортна проява в света, организирана е от Международната Тенис Федерация. Представлява отборен турнир, провеждащ се на различни места по целия свят. Отборите са разделени в една световна група и 12 групи на регионален принцип и се срещат един с друг на принципа на пряката елиминация. Шампионът е победителят от световната група. При всеки сблъсък между две държави се играе до три победи в пет мача. Четири от мачовете са на сингъл, а един - на двойки. Мачовете на сингъл се провеждат в петък и неделя, този на двойки - в събота. На сингъл играят първо ракета номер едно срещу ракета номер две на противниците и обратно, след това е двойковият мач и накрая - мачовете на ракети номер едно един срещу друг и ракети номер две един срещу друг. Всеки от мачовете се играе в 3 от 5 сета.

Ивайло Ачев