"Пътят" през спомените на легендата Йордан Йовчев (интервю - част II)

галерия:

снимка: Guliver/Getty Images

Вчера, 20.02, Sporta.bg започна уникална поредица, като заедно ще проследим пътя на Йордан Йовчев такъв, какъвто го помним всички ние и самият той.


Благодарение на неговото дейно участие, вчера ви представихме първата част от рубриката "Пътят" през спомените на Йордан Йовчев", в която говорихме за това как се е чувствал при първия досег със спортната гимнастика, на Олимпиадата в Барселона и значението на първия медал от Световното първенство в Сабае'95.


Сега идва време да ви представим втората част, в която с Данчо отново се връщаме назад във времето и говорим за Олимпиадата в Атланта, решението да остане в САЩ и най-силните години в кариерата му...

 

1996 година се явява най-успешната година за Данчо до този момент в неговата кариера, като той впечатлява света с фантастични изпълнения на Eвропейското първенство в Копенхаген, където взима сребро на халки, както и в Пуерто Рико, където става трети на Световното в същата дисциплина.

 

Така идва време за Олимпиадата в Атланта. Там Данчо отива със самочувствието на вече утвърдено име в гимнастическите среди, но късметът като че ли не е на негова страна и съдийските оценки го оставят в подножието на върха в коронната дисциплина "халки", където финишира на 4-о място. Въпреки това той се представя отлично по време на целия турнир, а благодарение на невероятните му умения в многобоя България стига до 6-о място в отборната надпревара.

 

В самото състезание успоредката се явява последно препятствие за тима ни, който стига до 10-то място в Япония през 1995. Деян Йорданов, или по-познат като Пейчев, прави нетипична за него грешка при отскока. Тогава обаче Данчо поема нещата в свои ръце и с чудесно изпълнение на успоредка затвърждава шестата позиция на България.

 

 

След Олимпиадата обаче Йовчев взима трудното решение да остане в САЩ, за да търси реализация и да разгърне още повече потенциала, с който разполага. Заедно с него остават още няколко момчета от отбора (подобно на 91-а година), като Данчо си спомня, че всичко е било добре обмислено предварително.

 

"Не беше импулсивно", категоричен е той. "Бяхме подготвени. 91-а година, когато участвах на Световното първенство за първи път - дебютът ми в националния отбор, като това беше квалификация за Олимпиадата. Там половината от отбора остана, като част от тези момчета беше и Диян Колев, който за съжаление почина наскоро.

 

"Тези същите момчета дойдоха, гледаха ни в Атланта и имахме предварителен, устен договор. Имахме желание да останем. Искахме да пробваме да бъдем там и, в най-лошия случай, да останем там и да се подготвяме".

 

Много момчета от националния отбор по спортна гимнастика остават там. И през 1996, и след Олимпиадата в Сидни, а и преди това след Световното в Индианаполис. Съдбата обаче връща Данчо в България и той е там, където трябва да бъде - начело на българската спортна гимнастика и завинаги в сърцата на всеки българин. Едва ли щяхме да имаме някакъв шанс в този спорт, ако Йовчев беше решил просто да остане в САЩ, където по онова време, а и сега, възможностите пред хора като него са далеч, далеч по-големи.

 

 

Но този период в кариерата на Великия е поредната стъпка, която отваря нови светове за него. Поредната стъпка, която го учи на нещата от живота. Поредната стъпка, която формира железния му характер.

 

"Мисля, че израснах много повече и с много неща се сблъсквах, които никога не сме правили тук. Държавата се грижеше за нас, хората се грижеха за нас и ние само трябваше да тренираме. Там обаче оставаш сам и разчиташ само и единствено на себе си. Не знаеш език, не познаваш хората, но израстваш много бързо с годините", връща се назад във времето Данчо.

 

В САЩ той участва в десетки и дори стотици шоупрограми във всеки щат, но не забравя за своите съотборници и своята страна, като е част от всяко голямо състезание на националния отбор, заедно с момчетата, с които е расъл из българските зали. Световни купи, Европейски купи, първенства - няма състезание, на което той да не е участвал в името на България, въпреки многобройните опити на САЩ да привлече българина в своите редици.

 

 

Така, в следващите 4 години Данчо се готви усилено да покори света и неусетно идва 2000 година и Олимпиадата в Сидни - последната, на която България беше в пълен състав на гимнастическия турнир, който беше предвождан именно от Йордан Йовчев. Той прави най-силната си Олимпиада (дотогава) именно през горещото лято в Сидни - печели първите си олимпийски отличия, като грабва два бронза на халки и земя, които гарнира с 8-о място в многобоя. Отборът пък стига до 12-о място в последното си участие (засега) на Олимпийски игри.

 

"Беше много, много готино. Няма как да забравя емоциите, които изпитвах. Много добре го помня турнира, но мисля, че можех да направя много повече от това, което направих. Поради една или друга причина обаче не успях, но в крайна сметка тогава спечелих два медала, нали така? (усмихва се)", спомня си Данчо с типичния за него максимализъм, визирайки най-вече грешките на земя и прескок, които прави в многобоя.

 

 

Но едва ли някой се сърди на Легендата, че ни донесе толкова радост преди близо 13 години. И най-вероятно всички си спомняме будните нощи заради часовата разлика, само и само да видим за минутка-две магията, която Данчо все още демонстрира. Дори някои от нас да са били само на 9 години и спомените им да не са толкова ясни.

 

Следващият олимпийски цикъл се явява и най-силният период в кариерата на световната икона в спортната гимнастика. Целият труд, цялата упоритост и цялото желание, с които Данчо атакува върховете в спортната гимнастика от самото начало, дават своите резултати именно в периода 2001-2004, когато той влиза завинаги в историята на този спорт.

 

 

Той печели по безапелационен начин цели 4 световни титли - две през 2001 в Гент, както и две в Анахайм'03, в най-силните си дисциплини - халки и земя. Към тях добавя европейско злато в Патра през 2002, както и сребро (на халки) и бронз (на земя) на Световното в Дебрецен. Вещината и лекотата, с които той ниже отличие след отличие, впечатляват дори и най-големите критици на Данчо, а България посреща с любов и топлина всяко едно изпълнение на живата легенда на България.


"Да, мисля, че периодът 2001-2003 беше изключително успешен, но бих добавил и 2004 към тези години. И тогава ми беше много силна година. В този период ми беше върхът на силите, после започнах бавно и постепенно да слизам от сцената. Но тогава бях много силен. Периодът 2001-2004 бяха най-силните ми години от спортната кариера", убеден е Данчо, който обаче през 2004 година бе брутално ощетен в Атина.


Какво стана през въпросната 2004 година на Олимпиадата и как Йордан Йовчев се е почувствал, когато Юри Чеки му вдигна ръката пред гръцката публика и целия свят? Мислел ли е за отказване след грабежа в Атина? На какво се дължи удължаването на невероятната му кариера? За да разберете всичко това, четете Sporta.bg и следващата, трета част от "Пътят" през спомените на Йордан Йовчев.


 

Иво Вецев, sporta.bg