Коментар на виден ботевист предизвика цунами от реакции под тепетата - вижте го!

снимка: Булфото

Уважаваният в Пловдив адвокат и виден ботевист Станислав Проданов написа коментар за случващото се при "канарчетата". Материалът бе публикуван на цяла страница в национална спортна медия. Последва разпространението на текста и из всички пловдивски сайтове, където във форумите под коментара се вихри ожесточена вербална "престрелка" между непримиримите врагове - бултраси и "смърфове". Позицията на Проданов е повече от интересна и си заслужава да бъде прочетена.

Ето я и нея:

БЕЗ БОТЕВ НЯМА БЪЛГАРИЯ

Не съм сигурен откъде да започна, но може би е правилно както би започнал патронът на отбора ми – смръщва вежди, присвива устни, удря с юмрук по масата и разлива виното в очите на опонента си... право в очите!

Откъм слънчевата половина на града винаги са стояли хора горди и притежаващи най- благородния шовенизъм, ако такъв съществува като понятие.Но не онзи безрасъдният и слепият, а някакъв негов изотоп - основателен, извиращ от сърцето и извикан от миналото. Такива сме ботевистите. Такъв съм откровено и аз.

Не е като да не сме имали загуби, не е като да не сме пропилявали стотици шансове за победа, не е като да не сме губили в последната минута... Но никога, ама наистина никога не сме седели в ъгъла, не сме били лишени от собствено мнение, не сме били объркани и недоумяващи...

Не твърдя,че сме отборът с най-големи успехи в първенството или „най- великият евробоец" ( що за смешно понятие) на страната ни, но твърдя, че винаги сме се гледали в очите без капка срам – помежду си и с всички останали.

Някак странно се чувствам тези дни – а и не само тези,...странно е усещането ми вече няколко години, че дори зловещо. Не съм свикнал някой нещо да шушука, нещо да мрънка, да усуква и да няма яснота кой е противника ни – под собствената ни стреха или пътува по околовръстното. Вкъщи няма място за миши души, няма място и за съскащи змии, няма място и за слаба воля, непочтеност, дребни тарикатлъци и сметкаджийство – интригантството и клюките също оставете на домакините по пенюари. Някаква горчилка е заседнала в устата ми, нещо зловонно и вредно.

Като казах „вкъщи", та се сетих ...домът ни днес е препичащ се недовършен бетон от изток и на юг, зеленият килим в средата сънува ,че е ботаническата градина в Балчик, а на запад и на север – угар,кал и впити в сърцето ни като зловещи нокти ръждиви арматури. Виж – покривът поне е същият – синьо пловдивско небе, в което често се сбогувахме с гласовете си без капка жалост. Та за Колежа - уморих се да слушам „възобновяваме строежа", „всичко е наред", „осигурено е финансиране", „чакаме само това...или онова". Знам, че не e евтино, знам че трябва време, хора..,но трябва и желание, ясна позиция, възможен план!Трябва конкретен и ясен ангажимент. Неизвестността е най-объркващото състояние, което те държи здраво стиснат за гушата.Тя е майка и на сплетните и на зловредните слухове.Без стадиона, нямаме лице. Без стадиона битките се взимат трудно. Точно този отбор винаги е бил разпознаваем с трибуните си.Точка!

...преди години, осъмнали пред заведение за бързо хранене в Поморие след буреносна вечер, с брат ми кротко допивахме по бира, когато група от няколко мъжаги, разпалено спореха на висок глас, за това кой, видиш ли – червени или сини привърженици били по- по-най...Послушахме,послушахме....и в един глас извикахме „Само Ботев...!"Последва 10 секундно мълчание, придружено от изпитателни погледи ...и един глас промърмори с нескрито уважение „ Е...да, вие направо сте си е... майката!" Ето за това иде реч...!

Едва ли има отбор в първенството, който за последните 3 години да е направил толкова треньорски рокади – къде оправдани, къде смехотворни. Претакал толкова играчи, че отдавна им забравихме „заглавията" на повечето, а и те не се постараха много да ги запомним.Гледам тия дни, пак ги вършим като кучето на нивата. Пристигат хора – незнайно откъде – играчи, щабове, помощници, екипи...като им чета биографиите, че те са идвали в града ни досега само като деца на Панаира (да и такова чудо имаше по тези места) за проспекти от гланцирана хартия или са виждали на картичка Античния театър. Така точно с този отбор и в този град - просто не става.

Другаде куца положението обаче – по мое скромно мнение. Срещам един съсед, закоравял половин - вековен фен, споглеждаме се...викам : „Гледа ли мача?" Отвръща свъсено – „Гледах. Нищо не играем!"...и те така!След всеки мач... А не толкова отдавна играехме, играехме за без пари, играехме въпреки Христолов, играехме като съзнавахме, че не можем да победим...играехме за тъч, корнер и нахлуване в пенала!И бяхме щастливи!

Не искам да се занимавам със собственици на клуба, били те нови, стари, временно изпълняващи длъжността и други подобни. Всеки знае сам за себе си, защо се е хванал на хорото. Ако е мъж – играе го до края, ако не...да ходи да му напиват менците на извора на белоногата.

Искам само няколко простички неща, никой да не се опитва да ми тъпче достойнството, да не ме кара да се чувствам неудобно от играта на отбора ми, да не ме вкарва в мъглата на недоумението и да не забравя нещо....., а да, ако не ви затруднявам много и по възможност да ми върнете Дома!

Без Ботев няма България!

P.S. Написаното е моя лична позиция и не ангажирам никого с него. Заставам с името си зад него – Станислав Проданов – трето поколение ботевист, внук на Станчо Проданов (Зигото) – носител на „Царската купа" 1929г.- футболист на СК „Ботев" от 1922 до 1932 с №10, без изпусната дузпа в кариерата си и национал на България.