Изповедта на Стенли: Нямаше да успея без жена ми Паулина

Големият капитан Стилиян Петров продължи изповедта си пред „Дейли Рекърд".

Само преди два дена ви показахме първата част от изповедта на Стилиян Петров пред английското издание.

Стенли ни запозна с това колко трудно му е било да разбере мисълта, че трябва да прекрати футболната си кариера. Той призна, че е рухнал в сълзи, а болката в началото е била по-голяма отколкото неприятната новина за болестта.

Стенли продължава своя разказ като отделя специално внимание на човека, който винаги е най-близко до него - неговата съпруга Паулина. Тя е неотлъчно до него в последните 17 месеца след поставянето на диагнозата. Вижте повече в трогателната история на Стенли пред английското издание:

„Чувствам сме късметлия и съм много позитивен. Някои хора не успяват да преборят болестта и това ме натъжава," заяви Стенли.

"Но аз искам да говоря за начина, по който се връщам към нормалния живот и пълно здраве. Това нямаше как да се случи без подкрепата на моята съпруга и моето семейство," добави Стан.

"Паулина беше до мен всяка минута. Тя беше силна заради мен и децата ни и направи така, че да нямам право да се предам. Всичко дължа на нея. Дойде в Лондон с мен, а децата останаха да учат в Бирмингам. Позволиха й дори да стои в стаята ми. Тя никога не се разплака пред мен," каза оше Стенли

Стенли сподели и как семейството му е научило за коварната болест и какви са били реакциите им:

"Беше март месец миналата година. Синът ми Кристиан имаше лека настинка. Аз също не се чувствах добре, но мислех че същата настинка е хванала и мен. Тогава се подготвях за мача с Арсенал. На следващия ден се чувствах много по-добре. След това на самия мач трябваше да направя две дълги бягания и се почувствах много странно. Имах много малко енергия в краката. Няколко минути по-късно се върнах в наказателното поле и не успях да реагирам добре, и Арсенал отбелязаха гол. Знаех какво трябва да направя, но просто краката ми не го изпълняваха."

„На полувремето Алекс Маклийш ми каза, че съм втори във всяко единоборство за топката, което не е нормално за мен. Казах му, че не се чувствам добре и той ме попита дали да ме извади. Отвърнах, че това е най-добрия вариант за целия отбор, но момчетата ме помолиха да остана до края. Тогава адреналина в мен ме рестартира и довърших мача до края."

„В автобуса след мача бях много изтощен и говорих с доктора. Той ми премери температурата и каза, че няма какво да се притеснявам и ми даде някакъв антибиотик. На следващия ден се чувствах добре," продължава Стенли.

„Във вторник имахме прегледи на сърцето след неприятния инцидент с Фабрис Муамба. Също така ни взеха и кръв. В сряда имахме почивка и обядвахме с жена ми Паулина. Тогава ми се обади доктора, че бил притеснен и ме помоли да отида да дам втори път кръвна проба и аз отидох."

„Посъветваха ме да не тренирам, но аз тренирах. Исках да играя през уикенда срещу Челси. След тренировката обаче докторът ми се обади да го посетя в болницата в Бирмингам. Тогава видях, че ме викат в кабинет, който се намира в раковото отделение на болницата. Бях шокиран. Обадих се на Паулина да дойде в болницата.

Докторът ме посрещна и каза, че се съмнява, че имам левкемия. Аз му отвърнах „Какво?"

"Трябваше да вземат проба костния мозък за да са сигурни. В същото време пристигна Паулина. След това докторът ни изпрати като ни спомена какво може да се случи, но ни каза да отидем в болницата на следващия ден."

„Все още диагнозата не беше поставена на 100%. Казах на Паулина, че това е грешка и диагнозата няма да е вярна. Не успяхме да спим тази вечер. В 11 часа в петък отидохме в болницата - тогава ми казаха тежката новина, че имам левкемия. Тогава Паулина започна да плаче и аз я прегърнах да я успокоя."

„Казах на доктора, че искам второ мнение и той ме изпрати в болница в Лондон. Там потвърдиха диагнозата. Поставиха ме веднага на сериозен курс на лечение, който започваше от следващата седмица.

"Винаги съм бил боец, но да се бориш за живота си е нещо съвсем различно от всяка битка. Болестта не пита, а направо идва."

Тогава Стилиян Петров започва битката на живота си. Той изкарва дълги периоди в Лондон за лечението . В това време прочита автобиографиите на Ланс Армстронг и Джеоф Томас, които го вдъхновяват защото самите те успяват да преборят болестта.

Стилиян и Паулина изкарват повечето време в Лондон, докато децата Кристиян и Стилиян остават в Бирмингам.

Служителите на болницата в Лондон дори позволяват на Паулина да спи при съпруга си в болницата като слагат допълнително легло в неговата малка стаичка.

Стилиян губи косата си и голяма част от теглото си вследствие на химиотерапиите. Въпреки това любовта на жена му Паулина, като че ли нараства все повече докато му помага в терапиите.

Стенли признава, че понякога дори не е имал сили да яде или да отиде до тоалетната. Поглеждал се е в огледалото и не може да се познае.

Виждайки болката и тъгата в своя съпруг, Паулина никога не показва слабост. Тя никога не се разплаква повече пред своя съпруг. Тя иска да покаже своята сила пред Стенли. Понякога обаче тя излиза от стаята за да не вижда Стенли сълзите в очите й.

„Тя беше постоянно с мен. Винаги коментираше с медицинските лица какво е състоянието ми. Тя никога не се предаде. Вярвам, че всеки човек, който преминава през тези проблеми трябва да има някой близък до себе си 24 часа в денонощието."

Няма да забравя как ми каза след диагнозата: 

„Личният ми живот няма значение и остава настрана, докато не си върнеш напълно здравето. През първите шест месеца бях много силен и бях сигурен, че няма да ме болестта няма да ме победи."

„Следващите шест месеца обаче се оказаха най-трудни. Терапията беше много силна и премина на четири етапа. След първите два етапа обаче дойде най-тежкия момент в живота ми. Това беше по време на Коледа. Тогава дори исках да спирам с химиотерапиите, но Паулина не ми позволи да напусна. Благодарение на нея ми оставаше само един курс терапии. Диетите също са нещо много важно по време на лечението. Тя постоянно се уверяваше, че взимам правилните неща. Тогава ядях предимно зеленчуков сок.

Стилиян призна кое му е било най-тежко в този период.

"Най-болезнено беше, когато децата идваха на свиждане и аз нямах сили да ги прегърна. Сега се подобрявам постоянно. Всички професори и сестри се грижат перфектно за мен.

"Все още съм на химо-хапчета, които взимам всеки ден. Имам и други хапчета веднъж в седмицата. На всеки три месеца имам нужда от инжекция. Това ще продължи следващите две години," завърши Стенли.