145 години безсмъртие

Нравествената чистота не е откритие на никоя личност, нация или епоха. Тя се наслагва пласт върху пласт в сърцевината на националния характер. Покълва и събужда непреодолими инстинкти и стремления, за да може отведнъж да стане живо отличие на един символ. У нас този символ носи името Васил Левски.

Еманация на духовността, човешки лик, обагрил битието си със себеотрицание и саможертва, доведени до всевъзможния предел на съвършенството. Без тях Левски щеше да бъде личност, не и явление, водач, не и Апостол, щеше да буди уважение, никога вечен поклон, щеше да стои добре в рамката на времето, но нямаше да прекрачи извън нея. Щеше да бъде символ на миналото, а не горд син на бъдещо по-съвършено време.

Животът на Дякона е колкото познат, толкова и непознат за повечето българи. Да познаваш делата, идеите, мечтите и живота на Левски е привилегия и особен шанс да поемеш по пътя на собственото самоосъзнаване.

И днес делото му остава незавършено и едва ли някога ще бъде завършено, защото мярката която кодира във времето – своето нравствено съвършенство, посегнем ли да я подирим всички, ще бъде неприложима. Тя е извън природното, тя сякаш застава и над законите на битието. Но въпреки тази необичайна отлика, той всъщност е наш съвременник и още повече бъдещник (бел.ред. по Митко Яворски, „Книга за Левски”, 1987).

В неговата величава смиреност и днес се препъват недостатъците на националното ни съществуване. Героичен е целият му живот. Обикновен и възвисен, незабележим и величав, тих и могъщ.

България без скромните му, но неотменно самоотвержени стъпки щеше да бъде по-малка, по-слабо годна за големи дела. И както и различно да са се проектирали всички следващи върхове на революционната и духовната ни бунтовност, те имат неотменна връзка с най-непреходното явление в българската история – Васил Левски.

145 години от гибелта на Апостола. Вечна памет и поклон!